Бернар Вербер - Мравките

Единственият оцелял от първата ловна експедиция е смаян. Да не би той да си е измислил всичките тези мъртъвци! Рано или късно ще установят, че някоя от кастите не е в пълен състав.

Антените му увисват безпомощно върху челото. Изпитва унизителното чувство, че съществуването му е изгубило смисъл. Като че вече не живее заради другите, а само за себе си.

При тази мисъл той потреперва от ужас. Устремява се напред, тича трескаво, подстрекава работничките и ги призовава за свидетели. Те обаче се колебаят дали да спрат, докато той произнася заклинателните слова:

Никой не се трогва. Слушат го, без да му обръщат внимание. После продължават невъзмутимо. Стига е размирничил!

Вече четири часа, откакто Жонатан бе слязъл. Жена му и синът му започваха да се притесняват.

— Мамо, да се обадим ли на полицията?

— Още не.

Тя се приближи до вратата на мазето.

— Мъртъв ли е татко’? Мамо, кажи ми, татко от същото ли е умрял, от което и Уарзи?

— Няма такова нещо, миличък, престани да говориш глупости!

Тревогата разяждаше Люси. Тя се наведе да погледне през отвора. С помощта на купената наскоро мощна халогенна лампа като че ли различи малко по-навътре… вита стълба.

Люси седна на земята. Никола отиде при нея. Тя го прегърна.

— Ще се върне, имай търпение. Каза ни да го чакаме, нека потърпим още малко.

— Ами ако не се върне?

327-и е изтощен. Все едно, че се мята на вълните. Движи се, но не напредва.

Решава да се обърне лично към Бело-киу-киуни. На четиринадесет зими, Майката притежава ненадминат опит, докато безполовите мравки, които са основната маса на населението, живеят не повече от три години. Само тя може да му помогне да открие начин за предаване на информацията.

Младият мъжки поема по скоростния път, водещ към сърцето на града. Няколко хиляди мравки, огънати под тежестта, изнасят яйцата от четиридесетия подземен етаж към яслите на солариума, който се намира на тридесет и петия стаж над земята. Същински поток от бели черупки, понесени от безброй крачка, се движи отдолу нагоре и отдясно наляво.

Той трябва да тръгне в противоположната посока. Не е лесно. 327-и блъсва няколко бавачки, които веднага се развикват срещу този вандал. Самия него го блъскат, тъпчат, изтикват и дращят. За щастие коридорът не е задръстен докрай. Той успява да си пробие път през гъмжилото.

След това поема по тесните тунели. Придвижва се с бърз ход по този обиколен, но по-спокоен маршрут. Минава по артерии и артерийки, по вени и по венички. Така преброжда километри, прекосява мостове, арки, пусти и претъпкани площади.

Без мъка се ориентира сред мрака благодарение на трите оченца за инфрачервено виждане върху челото. Колкото повече приближава Забранения град, тежкото ухание на Майката става по-осезаемо и числеността на пазачите се увеличава.

Тук могат да се видят представители на всички под-касти войници, с всевъзможен ръст, с всевъзможни оръжия. Дребосъци с дълги назъбени челюсти, здравенячки с корави като дърво нагръдни щитове, набити войни с къси антени, артилеристки, чийто изтънен корем е пълен с паралитична отрова.

Снабден с надеждна опознавателна миризма, която му служи за пропуск, 327-и преминава безпрепятствено през филтъра на постовете. Войниците са спокойни. Усеща се, че големите войни за територия още не са започнали.

Вече съвсем близо до целта, той представя самоличността си на мравките-вратари, след което прониква в последния коридор, водещ в царското жилище.

На прага спира, смазан от великолепието, което се излъчва от това неповторимо място. Намира се в голяма кръгла зала, построена по строги архитектурни и геометрични правила, които цариците-майки предават на своите дъщери от антена на антена.

Главният свод е с височина дванадесет глави и тридесет и шест в диаметър (главата е единицата мярка за дължина на Федерацията; една глава е равна на три милиметра според обичайните човешки мерки). Няколко циментови колони крепят този мравешки храм, чийто вдлъбнат под е предназначен да препраща възможно най-дълго ароматните молекули, излъчвани от посетителите, без при това да попиват в стените. Един забележителен обонятелен амфитеатър.

В центъра се е разположила пълна дама. Тя е легнала по корем и от време на време протяга крак към едно жълто цвете. Сегиз-тогиз цветето рязко се затваря. Ала кракът вече се е отдръпнал.

Тази дама е Бело-киу-киуни.