Бернар Вербер - Мравките

Мравките утоляват жаждата си.

По едно време забелязват някакво странно животно: нещо като топка с крака. Всъщност това е торен бръмбар, зает да тика кълбо от пясък и изпражнения, в което са скрити яйцата му. Прилича на Атлас от легендата, крепящ върху раменете си своя „свят“. Когато наклонът е благоприятен, топката се търкаля сама, а той само я следва. При обратния случай пъхти, хлъзга се и често се налага да я догонва чак долу. Удивително е да се види тук торен бръмбар. Той обитава предимно топлите области…

Белоканците го пропускат да мине. И без това месото му не е вкусно, а и черупката му го прави твърде тежък за носене.

Вляво от тях се мярва някаква черна фигура, която се мъчи да се скрие в една пукнатина на скалата. Това е ухолазка. За разлика от торния бръмбар тя е много вкусна. Най-старата мравка се оказва и най-бърза. Тя сгъва коремчето си под врата, насочва го за стрелба и като пази равновесие със задните крака, прицелва се и изпраща надалеч капка мравчена киселина. Разяждащата течност с концентрация повече от 40 процента изсвистява във въздуха.

Сполука.

Ухолазката с поразена насред път. Четиридесетпроцентовата киселина не е шега работа. Тя пари дори при концентрация четиридесет на хиляда, а при четиридесет ма сто е направо неотразима! Насекомото се строполява и всички се втурват да ръфат изтерзаната му плът. Участничките в есенната експедиция са оставили добра следа. Местността изглежда пълна с дивеч. Ще падне богат лов.

Те слизат в един артезиански кладенец и всяват ужас сред всевъзможните подземни същества, обитаващи тези неизследвани досега коридори. Един прилеп се опитва да сложи край на посещението им, но те го прогонват, като го обгръщат в същински облак мравчена киселина.

През следващите дни продължават да претърсват топлата пещера, събират останките на малки бели животинки и парчетата светлозелени гъби. С аналните си жлези посяват нови феромони-указатели, които ще позволят па посестримите им да идват безпрепятствено на лов.

Мисията е успешна. Тяхната територия е уголемена с цял ръкав, който се простира отвъд западните гъсталаци. Претоварени с провизии, те се готвят да поемат по обратния път, но преди това побиват федералното химическо знаме. Неговото ухание плющи на вятъра: „БЕЛ-О-КАН!“

— Бихте ли повторили?

— Уелс, аз съм племенник на Едмон Уелс.

Вратата се отваря и се показва някакъв висок, близо двуметров индивид.

— Господин Жазон Бражел?… Извинете за безпокойството, но бих искал да поговоря с вас за моя вуйчо. Аз самият не го познавах, но от баба ми научих, че вие сте били неговият най-добър приятел.

— В такъв случай влезте… Какво искате да узнаете за Едмон?

— Всичко. Не го познавах и съжалявам за това…

— Хм. Разбирам. Във всеки случай Едмон беше от хората, които сами по себе си са жива мистерия.

— Познавахте ли го отблизо?

— Кой би могъл да твърди, че познава когото и да било? Да речем, че ние двамата често сме вървели редом по житейския друм и нито той, нито аз сме виждали нещо лошо в това.

— Как се запознахте?

— В Биологическия факултет. Аз се потях над растенията, а той над бактериите.

— Пак два паралелни свята.

— Така е, само че моят е къде-къдс по-див — уточни Жазон Бражел, сочейки зеления гъсталак, завладял трапезарията. — Виждате ли ги? Всички те са съперници, готови да се изтребят взаимно за един-единствен слънчев лъч или за капка вода. Щом някой лист се окаже на сянка, растението го изоставя и съседните листа тръгват да се развиват още по-буйно. Растителният свят действително не знае милост…

— А бактериите на Едмон?

— Самият той твърдеше, че просто изучавал своите предци. Да речем, че стигаше малко по-далеч от нормалния човек в издирването на родословното си дърво…

— А защо бактериите? Защо не маймуните или рибите?

— Искаше да опознае клетката в нейния най-първичен стадий. Тъй като според него човекът представлявал обикновен сбор от клетки, трябвало да бъде изучена основно „психологията“ на отделната клетка, за да се извади заключение за функционирането на цялото. „Един голям сложен проблем не е нищо повече от събрани накуп малки прости проблеми.“ Той бе приел буквално тази мисъл.

— Неговите занимания само на бактериите ли бяха посветени?

— Не, не. Беше своего рода мистик, истински глобален учен, искаше всичко да знае. Имаше си и приумици… Опитваше например да контролира собствената си сърдечна дейност.