Бернар Вербер: Мравките

Бел-о-кан все още не се е разраснал дотолкова. Това е млада федерация, чиято първоначална династия датира отпреди пет хиляди години. Според местната митология една заблудена девойка била захвърлена от страшна буря на това място. След като не могла да се прибере обратно при своите, тя основала Бел-о-кан, а от Бел-о-кан произлезли Федерацията, както и стотиците поколения царици от династията Ни.

Бело-киу-киуни било името на онази първа царица. Го означава „Залутаната мравка“. Впоследствие всички царици от централното гнездо приели това име.

За момента Бел-о-кан е съставен само от голям централен град и 64 дъщерни съюзени селища, разпръснати по периферията. Но и така той вече се налага като най-голямата политическа сила в този участък от гората Фонтенбло.

След като подминават съюзните градове и по-точно Ла-хола-кан, най-западния белокански град, членовете на експедицията спират пред малки могилки: летните гнезда, или „предни постове“. Те все още са празни. Ала 327-и знае, че не след дълго ловът и войните ще ги населят с бойци.

Движат се по права линия. Отрядът прекосява широка тюркоазна ливада и хълм, обрасъл с бодили. Излизат от ловните територии. В далечината на север се забелязва противниковият град Ши-гае-пу. По това време обаче неговите обитатели вероятно още спят.

Продължават нататък. Край тях повечето животни псе още са в плен на зимния сън. Някои по-ранобудни подават тук-там глави от своите леговища. Веднага щом съзират рижите брони, те се скриват уплашено. Едва ли би могло да се каже, че мравките се славят с дружелюбност. Особено когато настъпват по този начин, въоръжени до върха на антените.

Сега участниците в експедицията са достигнали предела на познатите земи. Наоколо няма нито един дъщерен град. Нито един аванпост на хоризонта. Никаква пътечка, изровена от острите крака. Само едва доловими следи от стара ароматна диря, които сочат, че навремето оттук са минали белоканци.

Колебаят се. Гъсталакът, издигащ се пред тях, не е отбелязан на нито една обонятелна карта. Той образува тъмен свод, през който светлината не прониква. Тази разтителна грамада, осеяна с животинско присъствие, сякаш иска да ги погълне.

Как да им каже да не ходят там?

Жонатан остави палтото и разцелува семейството си.

— Разопаковахте ли всичко?

— Да, тате.

— Добре. Надникнахте ли вече в кухнята? Там в дъното има една врата.

— Тъкмо се канех да ти кажа за нея — обади се Люси. — Сигурно води за мазето. Опитах се да я отворя, но се оказа заключена. Има голям процеп. Доколкото можах да видя през него, помещението отзад изглежда дълбоко. Ще трябва да разбиеш ключалката. И аз да имам някаква полза от това, че мъжът ми е ключар.

Тя се усмихна и се сгуши в прегръдките му. Люси п Жонатан живееха заедно вече тринадесета година. Бяха се срещнали в метрото. Един ден някакъв хулиган от нямане какво да прави бе хвърлил във вагона сълзотворна граната. Всички пътници за миг се бяха озовали на пода, ронейки сълзи и храчейки. Люси и Жонатан бяха паднали един връз друг. Когато се посъвзеха от кашлицата и сълзенето, Жонатан и предложи да я придружи до дома. После я покани в една от своите първи утопични комуни: бяха се самонастанили в една изоставена къща недалеч от Северната гара. Три месеца по-късно решиха да се оженят.

— Не.

— Как така не?

— Няма да разбиваме ключалката и няма да използваме това мазе. Не бива да споменаваме повече за него, не бива да се приближаваме и най-вече не бива да го отваряме.

— Шегуваш ли се? Обясни какво означава това!

Жонатан дори не бе помислил да търси някакво разумно обяснение на забраната за достъп до мазето. Неволно бе постигнал обратното на това, което желаеше. Сега жена му и синът му бяха заинтригувани. Как да постъпи? Да им заяви, че около вуйчото благодетел витае някаква мистерия и че последният се е опитал да ги предупреди за опасността, която се крие в мазето?

Само че това не беше никакво обяснение. В най-добрия случай бе суеверие. Хората обичат логиката, тъй че Люси и Никола за нищо на света нямаше да се примирят.

— Нотариусът ме предупреди — смотолеви той.

— За какво?

— Че това мазе гъмжи от плъхове!

— Плъхове ли? Брр! Ами че тогава те непременно ще минат през процепа — възрази момчето.

— Не се притеснявайте, ще зазидаме всички отвори.

Жонатан не беше недоволен от постигнатия резултат. Истински късмет бе, че му хрумна тази мисъл за плъховете.

— Значи се разбрахме, никой няма да се приближава до мазето, нали?