До него Сузи бе възхитителна в бялата си рокля. Няколко години по-късно се бе омъжила, но пожелала да запази бащиното си име Уелс. Като че не е искала съпругът й да остави и следа от името си върху нейните потомци.
Когато се приближи, Жонатан забеляза, че Едмон е направил зайче с два пръста над главата на сестра си.
— Бил е голям палавник, нали?
Огюста не отговори. Очите й се замъглиха от печал при вида на грейналото лице на дъщеря й. Сузи бе умряла преди шест години. Петнадесеттонен камион, каран от пиян шофьор, беше блъснал колата й в една урва. Агонията продължила два дни. Поискала да види Едмон, но той дори не се появил. Отново бил заминал нанякъде…
— Познаваш ли хора, от които бих могъл да науча нещо повече за Едмон?
— Ммм… Имаше един приятел от детството, с когото се виждаше често. Дори следваха заедно. Жазон Бражел. Мисля, че още пазя номера му.
Огюста направи бърза справка на компютъра и даде на Жонатан адреса на въпросния приятел. Погледна ласкаво към своя внук. Беше последната жива издънка от фамилията Уелс. Добро момче.
— Хайде, пий си чая, че ще изстине. Имам също и курабийки, ако искаш. Сама ги приготвям е пачи яйца.
— Не, благодаря, трябва да вървя. Мини да ни видиш някой ден в новото ни жилище. Вече се пренесохме.
— Нямам нищо против. Но почакай, да не тръгнеш без писмото.
Като порови с ожесточение в големия шкаф и из ламаринените кутии, тя най-сетне извади един бял плик, върху който бе надраскано с трескав почерк: „За Жонатан Уелс.“ Прихлупената част на плика бе облепена с няколко пласта скоч, за да не бъде отворен ненавременно. Разкъса го внимателно. От плика изпадна измачкан лист, като от ученическо тефтерче. На него бе написано едно-единствено изречение:
„НЕ СЛИЗАЙТЕ В МАЗЕТО ПО НИКОЙ НАЧИН!“
Мравката трепти с антенки. Тя е като кола, стояла дълго затрупана със сняг, която отказва да запали. Мъжкият подновява опитите си няколко пъти. Той я разтрива. Маже я с топлата си слюнка.
Животът се пробужда. И ето, двигателят заработва. Отминал е още един сезон. Всичко започва, като че тя никога не е преминавала през тази „малка смърт“.
Продължава да я търка, за да й даде от топлината си. Добре й е сега. Докато той се суети все така, тя насочва към него антенки. Опипва го. Иска да разбере кой е.
Докосва първото прешленче до черепа му и разчита неговата възраст: сто седемдесет и три дни. По второто сляпата мравка-работничка отгатва кастата — мъжки оплодител. По третото — вида и селището: рижа горска мравка, произхождаща от града-майка Бел-о-кан. Върху четвъртото открива номера на снасянето, който му служи вместо име: той е 327-ият мъжки, снесен в началото на есента.
Прекратява обонятелното разчитане. Останалите сегменти не са носители на информация. Петият служи за улавяне на молекулите-указатели. Шестият се използва за обикновени диалози. Седмият позволява сложни диалози от сексуално естество. Осмият е предназначен за диалози с Майката. И най-сетне последните три служат за боздуганчета.
Така тя вече е проучила единадесетте членчета от втората половина на пипалото. Но няма какво да му каже. Отдръпва се и отива на свой ред да се топли върху покрива на Града.
Той прави същото. След като е изпълнил задачата на термичен вестител, трябва да помогне за отстраняването на повредите!
Когато стига горе, 327-и мъжки установява щетите. Градът е построен във формата на конус, за да бъде по-малко изложен на природните стихии, но въпреки това зимата се е оказала разрушителна. Вятърът, снегът и градушката са отнесли най-горния слой клонки. Птичи курешки са запушили някои изходи. Трябва веднага да се хваща за работа. 327-и се спуска към голямо жълто петно и забива челюсти в твърдата зловонна материя. От отсрещната страна се мярка силуетът на друго насекомо, което дълбае навън.
Стъкленото око на шпионката се затъмни. Някой гледаше през вратата.
— Кой е?
— Господин Гун… Идвам за подвързията. Вратата се открехна. Въпросният Гун наведе очи към едно русокосо момче на около десетина години, после още по-надолу към миниатюрното куче, което бе провряло муцуна между краката на момчето и ръмжеше.
— Татко не е вкъщи!
— Сигурен ли си? Професор Уелс трябваше да ми се обади и…
— Професор Уелс е вуйчо на баща ми. Само че той умря.
Никола понечи да затвори вратата, но човекът я подпря с крак и продължи.
— Искрени съболезнования. Но сигурен ли си, че не е оставил една дебела папка, пълна с листа? Аз съм книговезец. Беше ми платил предварително да подвържа с кожа неговите бележки. Възнамеряваше, струва ми се, да стъкми от тях енциклопедия. Трябваше да намине, а от доста време вече не зная какво става с него…
Читать дальше