Бернар Вербер: Мравките

Стават. Телата им си поемат дъх. Движенията им са нестройни: танц със забавен ритъм. Леко се разкършват, отърсват се. Предните им крачка се сключват пред устата като за молитва, но не, те навлажняват ноктите си, за да почистят пипалцата си.

Дванадесетте, които са се пробудили, се разтриват една-друга. После опитват да събудят съседките си. Ала едва са събрали сили да раздвижат собственото си тяло и нямат излишна енергия за даване. Отказват се.

Тогава с мъка потеглят сред вцепенените тела на своите посестрими. Отправят се към Великото Вън. Сту-дснокръвният им организъм трябва да сбере калории от дневното светило.

Напредват изтощени. Всяка крачка е болка. Толкова им се ще отново да легнат и да останат в покой като милиони техни себеподобни! Но не. Те са първите пробудили се и сега трябва да съживят цялото селище.

Излизат през кожата на града. Слънчевата светлина ги заслепява, но допирът с чистата енергия е тъй укрепващ.

Това е стара утринна песен на рижите мравки от седмото хилядолетие. Още по онова време са изпитвали желание да запеят мислено при първия досег с топлината.

Веднъж излезли навън, те захващат да се мият методично. Отделят бяла слюнка и мажат с нея челюстите и краката си.

Бършат се. Една извечна церемония. Отначало очите. Всяко едно от хиляда и тристата сферични прозорчета е почистено от праха, навлажнено, подсушено. По същия начин постъпват с пипалцата, с долните крайници, със средните и горните крайници. Накрая излъскват красивите си рижи брони, докато заблестят като капки огън.

Сред дванадесетте будни мравки има един мъжки — оплодител. Ръстът му е малко по-дребен от средния за обитателите на Бел-о-кан. Има тесни челюсти и е програмиран да живее най-много няколко месеца, но пък се радва на предимства, непознати за съплеменниците му.

Първа привилегия на неговата каста: като полово определен, той притежава пет броя очи. Две големи кръгли очи, които му дават широк зрителен ъгъл от 180°. И още три по-малки оченца, разположени като триъгълник на челото му. Всъщност допълнителните очи са инфрачервени детектори, позволяващи му да улавя от разстояние всякакъв източник на топлина дори при пълен мрак.

Подобна способност е извънредно ценна, още повече, че мнозинството обитатели на големите градове през настоящото стохилядно хилядолетие са ослепели напълно, тъй като животът им преминава изцяло под земята.

Ала тази особеност не е единствената. Той притежава също (както и женските) крила, с помощта на които един ден ще литне, за да прави любов.

Гръдният му кош е защитен от специална щитовидна пластина — мезотонум. Пипалата му са по-дълги и по-чувствителни от тези на останалите жители.

Младият мъжки екземпляр дълго стои върху купола, докато се насити на слънцето. Сетне, погълнал достатъчно топлина, се прибира в града. Временно става част от кастата на мравките „термични вестителки“.

Той обикаля из коридорите на третия долен етаж. Тук всичко живо още спи непробудно. Вкочанените тела са неподвижни. Пипалата са отпуснати.

Мравките все още сънуват.

Младият мъжки протяга крак към една работничка, опитвайки се да я събуди с топлината на тялото си. Нежното докосване предизвиква приятно електрическо изпразване.

Леки миши стъпки отекнаха при второто иззвъняване. Вратата се отвори след пауза, през която баба Огюста сваляше предпазната верига.

След смъртта на двете си деца тя живееше затворена в малкото жилище от тридесет квадратни метра, предъвквайки стари спомени. Това със сигурност не и се отразяваше добре, но ни най-малко не бе накърнило нейната доброта.

— Знам, че е смешно, но нахлузи пантофите. Лъскала съм паркета.

Жонатан се подчини. Тя заситни пред него и го заведе в хола, където многобройните мебели бяха покрити с калъфи. Сядайки на края на голямото канапе, Жонатан не успя да избегне скърцането на изкуствената тапицерия.

— Радвам се, че дойде… Може да не повярваш, но тези дни имах намерение да ти се обадя.

— Така ли?

— Представи си само, Едмон ми остави нещо за теб. Едно писмо. И ми каза: „Ако умра, на всяка цена трябва да дадеш това писмо на Жонатан.“

— Значи писмо?

— Писмо, да, писмо… Хм, къде ли съм го дянала? Почакай една секунда… Той ми дава плика, аз му казвам, че ще го пазя, и го прибирам в някаква кутия. Трябва да е в една от ламаринените кутии в големия шкаф.