— Всички деца са такива…
— Може би, но при него това надминаваше всякаква мярка. Беше престанал да използва леглото, а спеше само в някое от своите гнезда. Понякога не мръдваше оттам по цели дни. Като че спеше зимен сън. Впрочем майка ти твърдеше, че в предишния си живот е бил катерица.
Жонатан се усмихна, за да я насърчи да продължи разказа си.
— Един път реши да си построи колибка между краката на масата в хола. С това чашата преля и дядо ти побесня както никога дотогава. Наплеска го по задника, разтури всичките му скривалища и го принуди да си спи в леглото.
Старата жена въздъхна.
— От този ден той напълно се отчужди от нас. Сякаш бе прекъснал пъпната си връв. Вече не бяхме част от неговия мир. Но си мисля, че подобно изпитание бе полезно за него, защото рано или късно трябваше да разбере, че светът няма до безкрай да се подчинява на капризите му. По-късно, когато порасна, това му създаде проблеми. Не понасяше училището. Пак ще ми кажеш „като всички деца“. Но той стигаше по-далеч. Чувал ли си за деца, които се бесят в тоалетната с колана, защото учителят им се е скарал? А той се обеси на седем години. Откачи го прислужникът.
— Може да е бил прекалено чувствителен…
— Чувствителен ли? Ами! Година по-късно се опита да намушка с ножица един от учителите. Целил се в сърцето. За щастие само смачкал табакерата на човека.
Тя вдигна очи към тавана. Спомените се рееха в паметта й като снежинки.
— По-късно малко се вразуми, защото някои учители успяха да събудят интереса му. Имаше шестици по предметите, които го увличаха, и двойки по всички останали. Само шестици и двойки без изключение.
— Мама разправяше, че бил гениален.
— Той беше омагьосал майка ти, защото й беше втълпил, че иска да постигне „абсолютното знание“. А тя, нали я знаеш, от десетгодишна вярваше в преселението на душите и беше убедена, че в него се е вселила душата на Айнщайн или на Леонардо да Винчи.
— А също и на катерица?
— Че защо не? „Няколко живота са нужни, за да се създаде една душа…“ е казал Буда.
— Минавал ли е тестове за интелигентност?
— Да. С много лоши резултати. Получи двадесет и три точки от сто и осемдесет възможни, което съответстваше на леко слабоумие. Възпитателите смятаха, че е луд и че трябва да бъде изпратен в специализирано заведение. Но аз си знаех, че той просто е някак „встрани“. Помня, че веднъж… О! Трябва да е бил на не повече от единадесет години. Накара ме да направя, ако мога, четири равностранни триъгълника само с шест кибритени клечки. Опитай и ще видиш, че никак не е лесно…
Тя отиде до кухнята да нагледа чайника и донесе шест клечки. Жонатан се поколеба за момент. Не му се струваше невъзможно. Занарежда кибритените клечки по всевъзможни начини, но след няколко минути се отказа.
— И какво е решението? Баба Огюста се замисли.
— Всъщност той така и не ми го показа. Помня само как се опита да ми помогне с думите: „Трябва да се мисли различно. Ако се разсъждава както сме свикнали, нищо не се постига.“ Представяш ли си, едно единадесетгодишно хлапе да ти разправя такива неща! А! Май че чайникът засвири. Сигурно водата е завряла.
Тя се върна с две чаши, пълни с жълтеникава и много ароматна течност.
— Знаеш ли, приятно ми е, че се интересуваш от вуйчо си. В наши дни хората умират и никой не си спомня, че някога ги е имало на този свят.
Жонатан остави клечките и внимателно отпи няколко глътки върбинков чай.
— И какво стана после?
— Нямам представа. Откакто започна да следва в университета естествени науки, не го видяхме повече. Научих от майка ти, че защитил блестящо докторат, че започнал работа в една фирма за хранителни продукти, но напуснал, за да замине за Африка, после се върнал и се заселил на улица Сибарит, след което никой повече не чу за него до самата му смърт.
— И как е умрял?
— Не знаеш ли? Невероятна история. Тогава писаха всички вестници. Бил убит от оси, представяш ли си?
— От оси ли? Как така?
— Разхождал се сам из гората. Вероятно е съборил по невнимание някое гнездо. Всички оси се спуснали върху него. „Никога не съм виждал толкова ужилвания върху човешко същество!“ — заяви съдебният лекар. Умрял с 0,3 грама отрова на литър кръв. Направо нечувано.
— Има ли гроб?
— Не. Пожелал да бъде заровен под някой бор в гората.
— А имащ ли негови снимки?
— Ами виж тази върху стената над скрина. Отдясно е Сузи, майка ти. Виждал ли си я толкова млада? Отляво е Едмон.
Имаше олисяло чело, малки остри мустачки, уши без мека част като на Кафка, които стърчаха над веждите му. Усмихваше се лукаво. Същинско дяволче.
Читать дальше