Бернар Вербер - Мравките

— Да, да, аз съм, не биваше да се тревожите. Казах ви да ме изчакате спокойно.

Да не се тревожат? И таз добра!

Жонатан не само държеше в ръце това, което до неотдавна беше Уарзазат, а сега представляваше само парче кърваво месо, но и самият той бе преобразен. Не беше изплашен или съсипан, дори изглеждаше някак засмян. Не, имаше нещо друго, но как би могло да се опише? Създаваше впечатление на състарен или болен. Погледът му беше трескав, цветът на лицето му — оловносив, беше задъхан и целият трепереше.

Като съзря обезобразеното тяло на своето куче, Никола избухна в плач. Клетият пудел сякаш беше накълцан на ситно с бръснач.

Поставиха го върху един разгънат вестник. Никола не преставаше да оплаква гибелта на своя другар. Всичко беше свършено. Никога повече нямаше да го види как подскача към стената, когато някой произнесеше думата „котка“, как отваря вратите с весел скок върху дръжката на бравата. Никога повече нямаше да го спасява от едрите хомосексуални немски овчарки.

Нямаше го вече Уарзазат.

— Утре ще го отнесем на гробището за кучета в „Пер-Лашез“ — отстъпи Жонатан. — Ще му купим гроб за четири хиляди и петстотин франка, от онези, върху които може да се поставя и фотография.

— О, да! О, да! — хълцаше Никола. — Той заслужава поне това.

— Сетне ще отидем до развъдника да си избереш друго животно. Защо не вземеш този път малтийски териер? Те също са много симпатични.

Люси все още не можеше да се съвземе. Не знаеше с какъв въпрос да започне. Защо се беше бавил толкова? Какво се бе случило с кучето? А със самия него? Иска ли да хапне? Беше ли помислил колко се тревожат близките му?

— Какво има там долу? — каза най-после тя с равен глас.

— Нищо, нищо.

— А ти видя ли се на какво приличаш? Ами кучето… Човек би казал, че е прекарано през месомелачка. Какво го е сполетяло?

Жонатан прокара мръсна ръка по челото си.

— Нотариусът имаше право, долу е пълно с плъхове. Уарзазат е бил разкъсан от разярени плъхове.

— Ами ти?

Той се изкиска.

— Аз съм доста по-едро животно и те се изплашиха от мен.

— Това е безумие! Какво прави долу цели осем часа? Какво има на дъното на това проклето мазе? — ядоса се тя.

— Не зная какво има на дъното. Не стигнах до края.

— Не си стигнал до края!

— Не, то е много, много дълбоко.

— И за осем часа не си стигнал до края на… на нашето мазе!

— Не. Спрях, когато открих кучето. Навсякъде имаше кръв. Трябва да знаеш, че Уарзазат се е бил юнашки. Направо е невероятно как едно тъй малко кученце е издържало толкова дълго.

— Но всъщност къде спря? Насред път?

— Откъде да знам? Във всеки случай не можех да продължа по-нататък. Аз също се изплаших. Знаеш, че не понасям нито тъмнината, нито насилието. Всеки на мое място би се спрял. Човек не може да продължава да върви до безкрай неизвестно накъде. А освен това се сетих за теб, за вас. Не можеш да си представиш колко е… Толкова е мрачно. Там витае смъртта.

При тези думи лявото ъгълче на устните му се сгърчи в тик. Тя никога не го бе виждала такъв. Разбра, че не бива повече да го тормози. Прегърна го през кръста и го целуна по студените устни.

— Успокой се. Всичко свърши. Ще зазидаме тази врата и ще забравим за нея.

— Не. Не е свършило. Този път трябваше да спра заради кръвта. Всеки на мое място би спрял. Насилието винаги е шокирало хората, дори когато е срещу животни. Но аз не мога да изоставя всичко току-така, може би на крачка от целта…

— Да не искаш да ми кажеш, че имаш намерение да се върнеш долу!

— Точно така. Едмон е минал, ще мина и аз.

— Едмон? Твоят вуйчо Едмон?

— Той е правил долу нещо и искам да разбера какво точно.

Люси сподави въздишка.

— Умолявам те, ако обичаш мен и Никола, не слизай повече.

— Нямам избор.

Устните му отново се изкривиха от тик.

— Винаги съм зарязвал всичко по средата. Винаги съм спирал, когато разумът ми е подсказвал, че опасността е наблизо. И погледни в какво се превърнах. В човек, който несъмнено не е познал несгодите, но и който не е успял в живота. Винаги съм спирал насред път и не съм стигал до същността на нещата. Трябваше да си остана ключар, да се оставя да ме нападнат, дори да бях получил някоя и друга цицина. Това щеше да бъде кръщение, щях да опозная насилието и да се науча да го управлявам. А ето че, отбягвайки всяка неприятност, сега съм неопитен като някое бебе.

— Ти бълнуваш.

— Не, не бълнувам. Не може да се живее вечно в пашкул. Покрай това мазе ми се удава уникален случай да направя решителната крачка. Ако не го сторя, никога повече няма да посмея да се погледна в огледалото, защото ще видя там един страхливец. Впрочем спомни си, че ти самата ме накара да сляза.