Бернар Вербер - Мравките

Той излъчва.

Кой е там?

Никакъв отговор.

Защо ме преследвате?

Отново никакъв отговор.

Желаейки да забрави за инцидента, мъжкият продължава пътя си, но скоро долавя второ присъствие точно пред себе си. Пак войник, но този път едър. Галерията е тясна, няма да може да мине.

Дали да се върне обратно? Това би означавано да се сблъска с куция, който междувременно бърза към него.

Попаднал е в капан.

Сега подушва ясно: двама войници. И от двамата се носи мирис на скала. Едрият разтваря дългите си челюсти.

Наистина е попаднал в клопка!

Не е възможно един обитател на града да се опитва да убие друг. Дали пък не става въпрос за разстройство на имунната система? Нима не са разпознали неговите миризми за самоличност? Да не би да го вземат за чуждо тяло? Та това е истинско безумие, все едно стомахът да се опитва да убие червото…

327-и мъжки увеличава силата на излъчването:

И аз като вас съм клетка от Стадото. Ние сме един и същ организъм.

Това са млади войници и вероятно са се заблудили. Ала излъчванията му не ги спират. Дребничката куца мравка се хвърля върху гърба му, държейки го за крилата, докато едрата стисва главата му между челюстите си. Така заклещен, той бива повлечен към сметището.

327-и мъжки отчаяно се бори. Чрез сегмента си за полово общуване той излъчва всевъзможни емоции, за които безполовите дори не са чували. Те се колебаят между неразбирането и паниката.

За да не бъде омърсен от неговите „абстрактни“’ идеи, куцият, все така вкопчен в мезотонума му, стърже по антените му с челюсти. С този жест той отстранява всичките му феромони, между които и миризмите-пропуски. Във всеки случай там, където отива, те няма да му послужат за нищо.

Зловещата тройка се придвижва на тласъци по най-безлюдните коридори. Дребничката куца мравка продължава методично своето почистване. Сякаш не желае да остави каквато и да било информация върху тази глава. Мъжкият вече не оказва съпротива. Примирен, той се готви постепенно да прекрати биенето на сърцето си.

„Защо е всичкото това насилие, защо е цялата тази омраза, братя? Защо?

Всички ние сме едно, всички до един сме деца на Земята и на Бога.

Да прекратим безсмислените разпри. XXII век или ще бъде век на духа, или въобще няма да бъде. Да забравим старите свади, основани на гордостта и двуличието.

Индивидуализма — ето го нашия истински враг! Вашият брат е в нужда и вие го оставяте да умре от глад, вие не сте достойни да бъдете част от голямата световна общност. Едно погубено същество иска от вас помощ и подкрепа и вие му затваряте вратата. Вие не сте от нашите.

Познавам ви, люде на чистата съвест в копринени одежди! Вие мислите единствено за вашето охолство, жадувате само за лична слава и за щастие, да, но за вашето собствено щастие и за това на най-близките ви.

Казвам ви, че ви познавам. Тебе, тебе и тебе! Престанете да се усмихвате пред екрана, говоря ви за сериозни неща. Говоря ви за бъдещето на човечеството. Това не може да продължава. Тази начин на живот е лишен от смисъл. Ние пилеем всичко, рушим всичко. Нашите гори биват изсичани за производството на носни кърпи за еднократна употреба. Всичко вече е за еднократна употреба — прибори, химикалки, дрехи, фотоапарати, коли — и без сами да си давате сметка, и вие сте за еднократна употреба. Откажете се от това повърхностно съществуване. Трябва да се откажете днес, преди да бъдете принудени да го сторите утре.

Елате при нас, присъединете се към нашата армия на вярата. Всички ние сме войни на Бога, братя мои.“

Лицето на говорителката се появява в кадър. „Това евангелистко предаване осъществиха отец Макдоналд от «Новата адвентистка църква на 45-ия ден» и фирмата за замразени продукти «Суитмилк». Тя бе излъчена от спътник за мондовизия. А сега нашият научнофантастичен сериал «Извънземен съм и се гордея с това», но преди това реклами.“

Люси не можеше като Никола да спре напълно хода на мислите си, гледайки телевизия. Осем часа, откакто Жонатан бе слязъл долу, и никаква вест от него!

Ръката й посегна към телефона. Той беше поръчал да не предприемат нищо, но ако е мъртъв, ако е бил затрупан?

Тя все още не можеше да се реши да слезе. Ръката й вдигна слушалката. Набра номера на дежурния.

— Ало, полицията ли е?

— Бях ти казал да не се обаждаш — обади се един слаб безизразен глас откъм кухнята.

— Тате! Тате!

Тя остави обратно слушалката, от която продължаваше да се чува: „Ало, говорете, дайте си адреса.“ Щрак.