Айзък Азимов - Избрани фантастични произведения. Том първи (Ранни разкази. Фондацията)

Адвокатът Търнбул претегли някъде из студения си юридически мозък сходните вероятности за кошмар или лудост.

Зяпнал в плюшения стол срещу себе си, той с особено безпокойство забеляза как невероятната, безтегловна червена струйка без начало изчезваше, щом докоснеше пода, но оставяше дълги матови калноохрови следи върху тапицерията. А и звукът беше неприятен: Кап. Сссс. Кап. Сссс…

Гласът нетърпеливо продължи:

— По дяволите с тая ваша човешка глупост! Аз може и да съм дух наистина, но бог ми е свидетел, че не се опитвам да те преследвам. Приятелю, ти не си толкова важен за мене. Разбери го. Дошъл съм тук по работа.

Търнбул установи, че сухи устни не могат да бъдат навлажнени с пресъхнал език.

— По правен въпрос ли?

— Естествено. Фактът, че съм починал веднъж от насилствена смърт и ми се налага да продължавам съществуването си на астрално ниво, не означава, че съм загубил юридическите си права, нали така?

Адвокатът слисано поклати глава.

— Ако не бяхте невидим, щеше да ми е по-лесно. Не можете ли да направите нещо по този въпрос?

Настъпи кратка пауза.

— Добре, бих могъл да се материализирам за една минута — рече гласът. — Това е трудна задача… дяволски трудна, поне за мен. Много от нас, астралните същества, го правят лесно, като падане от леглото, но… Е, добре, щом се налага, ще опитам веднъж.

Въздухът над фотьойла заблещука и там се появи кълбо рядък бял дим, който се сгъсти и очерта неясна седнала фигура. Търнбул не беше очарован, като забеляза, че столът леко прозира през нея. Фигурата стана по-плътна. И тъкмо когато лицето започна да приема форма — и облещените очи на Търнбул взеха да различават щръкналия гърбав нос и къдравата брада — димът изтъня и експлодира с тих пукот.

Гласът немощно изпъшка:

— Не мислех, че съм толкова зле. Липсва ми практика. Това май е първото ми дневно материализиране от седемдесет и пет години насам.

Адвокатът си намести очилата и се изкашля.

„Да ме вземат дяволите — помисли си той, — най-лошото в цялата тази история е, че аз вярвам в нея!“

— Е, добре — изрече той на глас. После бързо заговори, за да изпревари настъплението на посетителя си. — Какво желаете точно? Аз, както знаете, съм само адвокат от малко градче. Работата ми е доста шаблонна…

— Знам всичко за твоята работа — прекъсна го гласът. — Ще съумееш да се справиш с моето дело — то е иск за земя. Искам да осъдя Ръсел Харли.

— Харли ли? — Търнбул се попипа по бузата. — Има ли някаква роднинска връзка със Зеб Харли?

— Племенник… и наследник.

Търнбул кимна.

— Да, сега си спомням. Родът на жена ми живее в Ребъл Бът и съм ходил там. Какво съвпадение да дойдете точно при мен…

Гласът се засмя.

— Не е съвпадение — каза той тихо.

— Оо. — Търнбул се умълча за секунда. — Разбирам. — Той хвърли кос поглед към стола. — Но съдебните процедури струват пари, мистър… струва ми се, че не споменахте името си.

— Ханк Дженкинс — подсказа гласът. — Зная. Та… момент да помисля. Шестстотин и петдесет долара ще стигнат ли?

Търнбул преглътна.

— Мисля, че да — отвърна той с безразличен според него тон.

— Да речем тогава, че се договорим така. По една случайност има значителна сума в злато, скрита по времето, когато бях… един вид, преди да стана астрално същество. Напълно сигурен съм, че не е пипната. Предполагам, че ще се наложи да я обявите като намерено съкровище и да дадете половината на държавата, но цялата сума е хиляда и триста долара.

Търнбул кимна одобрително.

— Ако приемем, че ще намерим вашето съкровище, смятам сумата за съвсем задоволителна.

Той се облегна назад и влезе във формата си на юрист. Самоувереността му се бе възвърнала.

Половин час по-късно Търнбул отчетливо произнесе:

— Поемам вашето дело.

До този момент съдията Лорънс Гимбъл винаги бе харесвал работата си. Но и тринайсетте му почтени години в съдийското кресло бяха загубили привлекателността си, когато с уморена гримаса се пресегна за чукчето си. Това дело се очертаваше прекалено объркано, за да му е по вкуса.

Приставът произнесе встъпителната си реч и в пълната съдебна зала всички седнаха. Гимбъл задържа за миг ръка пред очите си и заговори:

— Адвокатът на ищеца готов ли е?

— Готов съм, ваша светлост.

Търнбул, сам на своята маса, стана и се поклони.

— Адвокатът на ответника?

— Готов съм, ваша светлост! — изстреля Фред Уилсън. Той изгледа с нескрит интерес Търнбул и празното място до него, след което се приведе и зашепна нещо в ухото на Ръсел Харли. Младежът навъсено кимна, после вдигна рамене.