Тимъти Зан - Ангелиада

— Щом не искаш да гледаш, можеш да излезеш — продължи Трилинг, погледна Коста и вдигна ножа. — Ще отнеме само секунда.

Зад гърба си Коста усети как пръстите на Орнина търсят ръката му. Хвана ръката ѝ и я стисна. Не от паника, нито дори от страх, а просто приятелско ръкостискане. И може би прощаване.

И тогава тя пусна ръката му. Оставяше го свободен да предприеме онова, което беше решил. Каквото и да бе то.

Внезапен прилив на решимост премина през Коста, подобно на гореща глътка чай със садра. Орнина разчиташе на него за живота си. Чандрис разчиташе на него за свободата си от този човек.

За нищо на света нямаше да ги предаде.

— Добре — смирено каза Чандрис. Погледът ѝ се спря за миг върху него, преди тя да тръгне към вратата. Трилинг вдигна ножа и с блеснали очи направи крачка напред.

Коста сви колене и извъртя тялото си, както го бяха учили. Така противникът му имаше по-малка мишена. Ръцете му все още висяха отпуснати, но можеше да си представи как вдига лявата и избива ножа настрани. Тялото на Трилинг щеше да остане за миг открито и той щеше да го изрита с всичка сила в коляното, след това и корема…

И точно в този миг Чандрис се завъртя безшумно на един крак зад Трилинг и с все сила стовари контейнера върху главата му.

Трилинг нададе бесен крясък, тръсна глава и рязко се обърна към предателката. Изби с лявата си ръка контейнера от ръката ѝ и я блъсна назад. Ножът проблесна в ръката му, той замахна да нанесе убийствен удар…

И с втори крясък загуби равновесие, защото Коста го изрита в сгъвката на десния крак.

Трилинг падна и се превъртя по гръб с пъргавината на котка. Коста понечи да се хвърли върху него, но в последния миг успя да се изнесе настрани — Трилинг все още държеше ножа.

Прекадено късно, прекалено близко. Трилинг замахна коварно нагоре към гърдите му. Коста усети как ризата му се разпаря — и точно тогава глезенът му поддаде и той също рухна по гръб на пода.

Трилинг моментално се изправи. Чандрис се хвърли към него. Почти без да се обръща, той рязко замахна, за да я задържи на разстояние, след което отново се обърна към Коста. В изражението му не бе останало нищо човешко. Коста заотстъпва рачешката с приковани в ножа очи — отчаяно се мъчеше да се отдалечи достатъчно от Трилинг, за да може да се изправи.

Но Трилинг очевидно нямаше никакво намерение да му дава подобна възможност. Оголил зъби, той продължи да пристъпва напред. Отнякъде се разнесе тихо бръмчене…

И изведнъж Трилинг трепна, сякаш бе настъпил медуза. Побеснялата маска на лицето му се смени с някакво странно смущение, ножът увисна в отпуснатата му ръка.

— Пак! — изкрещя Коста и скочи. Вляво, с широко разтворени очи, стоеше Орнина и държеше зашеметителя. — Стреляй пак!

Тя стисна оръжието. Разнесе се второ бръмчене и Трилинг отново потрепери.

— Пак! — извика Коста, като тромаво се мъчеше да се измъкне от обхвата на размахващия се нож. Зашеметителят все още бе нагласен на минимална мощност и нямаше да задържи Трилинг много дълго. Ако Коста успееше да се добере до Орнина и да го нагласи на по-висока мощност…

И изведнъж Трилинг нададе странен клокочещ рев и се хвърли срещу него.

Ако имаше пълен контрол над мускулите си, Коста щеше да умре. Но двата удара от зашеметителя, макар и на най-ниска мощност, бяха разстроили нервната му система точно колкото трябваше. Коста отскочи назад и острието на ножа разсече левия му ръкав, вместо да се забие в гърдите му. Съвсем инстинктивно той удари ръката на Трилинг с дясната си длан и за негово най-голямо учудване ножът отлетя настрани и падна сред тръбите и проводниците покрай стената.

За част от секундата Коста видя собствената си изненада, отразена в очите на другия. След това Трилинг изкрещя някаква ругатня и отново се хвърли към него.

Коста се опита да избие ръцете, които сега се насочваха към гърлото му, но Трилинг вече се беше отърсил от последствията от шока и блокирането не успя. Миг по-късно ръцете достигнаха целта си — едната се впи в гърлото му, а другата стисна лявата му мишница.

Вълна от агонизираща болка премина през кожата и мускулите му. Имаше време само конвулсивно да си поеме дъх…

И се удари с гръб в стената достатъчно силно, за да изкара въздуха от дробовете си. Хватката около гърлото му се стегна и Трилинг започна да удря главата му в студения метал.

Зрението на Коста започна да се замъглява, мъглата се сменяше с искри при всеки удар. Той опита да ритне с коляно Трилинг в слабините, но тялото му сякаш бе станало от памук. Смътно долавяше, че някой крещи, но не можеше да разбере думите. Направи опит да хване стискащата го за гърлото ръка, но силите го бяха напуснали.