Аркадий Стругацки: Неуговорени срещи(Сборник)

Най-подходящи (полюсни) примери в това отношение са героите Кандид от „Охлюв по стръмното“ и Вечеровски от „Милиард години до свършека на света“. Кандид не разбира много неща, той е сам, контузен и безпомощен, положението му е почти безнадеждно — но той тръгва със скалпел в ръка срещу биороботите на „амазонките“, защото е проумял: „Закономерностите не са лоши или добри, те са извън морала. Но аз не съм извън морала!“… Блестящият талантлив, добре поставен в обществото Вечеровски също не капитулира пред „заговора на вселената“, чрез който Мирозданието се защищава срещу опасността от превръщане на човечеството в свръхцивилизация: „Да се воюва против законите на природата е глупаво. А да се капитулира пред закона на природата — срамно… Законите на природата трябва да се изучават, а като се изучат, да се използуват…“ Различни герои — различни отговори, но една и съща позиция — борческа, гражданска, КОМУНИСТИЧЕСКА. Това не е „героическият песимизъм“ на Камю, а героично-трагичен оптимизъм: борбата срещу абсурда не е абсурдна, дори ако е безнадеждна в рамките на един човешки живот; борбата за човешкото у човека е дългосрочна програма-максимум за цялото човечество, през всичките онези „милиард години до свършека на света“. Трагизмът е високата цена, която понякога човекът се налага да заплати за своята човешка отговорност. (Да си спомним Екзюпери: да си човек означава да си отговорен…)

До появата на повестта „Милиард години до свършека на света“ човекът-борец у Стругацки се сблъскваше с ограничения от социално-исторически тип, с жестоката неумолимост на обществената еволюция, с неефективността на благородната индивидуална намеса в обективните закономерности. В „Охлюв по стръмното“ героят се сблъсква с неморална концепция за прогреса (нечовешки планомерен функционализъм); в „Милиард години до свършека на света“ — със статистическите закони на Мирозданието (човек като продукт на природата е ограничен от нейните закони, но тъкмо защото е човек, е длъжен да се опита да надскочи ограниченията). Бихме пожелали и на реалистично-правдоподобната литература да минава покрай подобни „фантастични“ проблеми…

Художествената структура има много равнища, свързани в сложно взаимодействие. Там, където равнището на сюжета пресича социалния модел, се ражда проблематиката на ИЗБОРА като съдбовна алтернатива на героя. Но социално-художественото моделиране има и собствена проблематика: специално у братя Стругацки тя най-често е фокусирана в проблема за ПРОГРЕСА. Накъде води той? Възможно ли е — и допустимо ли е — да се коригират отвън неговите закономерности? И това няма ли да се окаже фатално? И кое е критерий за прогреса?

Вече стана дума за силната моралистична (не морализаторска!) струя, която пронизва прозата на известните съветски писатели; тя най-често е въплътена в мислите, преживяванията, поведението на един герой, който в максимална степен изразява становището на авторите; или в дискусия между няколко герои, чиято правота обаче никога не е еднаква. Братя Стругацки винаги на финала „помагат“ на читателя (пък и на морала) — в по-ранните си фантастично-утопични произведения дори прекалено. Постепенно тази „помощ“ става по-дискретна…

Има писатели — особено в научната фантастика, — у които човекът е само един от елементите на художествения свят, съществуващ едва ли не на равни права с машините, ефектите, хипотезите. У Стругацки не е така: в центъра на вниманието им, на върха на ценностната им йерархия стои ЧОВЕКЪТ и неговите проблеми (сигурно не без значение е и силната хуманистична традиция на руската и съветска литература). При тях героят е динамична съставка на сюжета, но и ценностен стожер на художествения свят. Затова и социалното моделиране задължително се пресича-оценява в плоскостта на героя. Затова КРИТЕРИЙ ЗА ПРОГРЕСА Е МОРАЛЪТ. Човешкият морал. Комунистическият морал.

„Прогресът може да се окаже напълно безразличен към понятията доброта и честност, както е бил безразличен досега“ — си мисли в труден момент един от героите им. С това първомайсторите на съветската научна фантастика днес, ПИСАТЕЛИТЕ Аркадий и Борис Стругацки, не могат да се съгласят. Цялото тяхно творчество е борба — темпераментна, изобретателна, доблестна, все по-художествено значима — за моралното просветление на социалното развитие, за очовечаването на историческите закономерности.

Тяхното творчество очертава талантливо динамиката на съвременната научна фантастика — нейното жанрово раздвоение в два потока: един основен, традиционен, който конструира специфична жанрова действителност с помощта на невероятни хипотези, космическо-технически аксесоар и пр., и друг, по-близък до „обикновената“ литература и реалната действителност, без подчертано жанрово обособяване, който използува възможностите на фантастично-гротескния реализъм за по-мащабни социално-философски обобщения… Струва ми се, че с излизането на „Милиард години до свършека на света“ през 1976 г. можем да говорим за трети период в творчеството на големите съветски фантасти. Период на творческа равносметка-обобщение на разработвани по-рано теми и проблеми на по-високо философско равнище — и на все по-явно приближаване към „обикновената“ литература. „Милиард години до свършека на света“ е един от върховете на съвременната съветска философска проза.