Аркадий Стругацки - Неуговорени срещи(Сборник)

— Аз съм, отвори.

— Почакай — отвърна той и за известно време настъпи плътна тишина.

Гласовете вече не се чуваха, само далече долу някой блъскаше капака на сметопровода. Спомних си, че Глухов ме посъветва — не отивайте там сега. «Не отивайте там, Уормолд. Искат да ви отровят.» Откъде беше това? Нещо ужасно познато… Карай, по дяволите. Не мога да ида никъде другаде. И никога друг път. Зад вратата отново се чуха стъпки и бравата щракна.

Неволно потръпнах и отстъпих назад. Никога не бях виждал Вечеровски такъв.

— Влезте — каза той пресипнало и се отдръпна, стори ми път…“

21. „… Все пак го донесе — каза Вечеровски. — Очаквах го, но честна дума — не толкова бързо.

— Кой е при теб? — попитах тихо.

— Никой — отвърна той. — Двама сме. Аз и Вселената. — Погледна мръсните си ръце и се намръщи. — Извинявай, ще се измия.

Той излезе, а аз седнах на облегалката на фотьойла и се огледах. В стаята сякаш беше избухнал чувал с барут. Черни саждени петна по стените. Тънки саждени нишки, плуващи във въздуха. И някакъв отвратителен жълт налеп по тавана. И неприятна химическа миризма, кисела и лютива. Паркетът прояден от странни овални обгаряния. И огромен обгорен зев на перваза на прозореца, като че ли там е бил пален огън. Да, добре си е изпатил Вечеровски.

Погледнах към бюрото — отрупано с книжа. В средата беше отворена една от огромните редакторски папки на Вайнгартен, а другата лежеше до нея със завързани шнурчета. И още една старомодна протрита папка с мраморни корици и етикет, на който на машина беше напечатано: «САЩ-Япония. Културно взаимодействие. Материали». И разхвърляни листи с начертани върху тях електронни схеми и на една от тях с разкривен бабешки почерк «Губар 3. 3.», а под него с печатни букви: «Фадинги». А най-встрани лежеше моята новичка бяла папка. Взех я и я сложих на коленете си.

В банята водата спря да шурти и след малко Вечеровски извика:

— Дима, ела тук. Ще пийнем кафе.

Но когато отидох в кухнята, нямаше никакво кафе, а в средата на масата стърчеше бутилка коняк и две чаши с неповторима форма. Вечеровски беше успял не само да се измие, но и да се преоблече. Беше сменил изящното сако с огромната обгорена дупка под горния джоб и кремавите панталони с петната от сажди с мек велурен домашен костюм. Без вратовръзка, умитото му лице беше необикновено бледо, от което луничките бяха станали по-ярки от всякога, кичур мокри коси висеше на набразденото му чело. И едва като се вгледах, открих, че миглите и веждите му са силно обгорени. Да, здравата са поработили с Вечеровски.

— За успокоение на нервите — каза той, наливайки коняк. — Прозит!

Беше «Ахтамар», много рядък по нашите места арменски коняк с легенда. Отпих глътка и се облизах. Прекрасен коняк. Отпих още една глътка.

— Не задаваш въпроси — каза Вечеровски, като ме разглеждаше през чашата. — Сигурно е трудно. Или не е?

— Не е — отвърнах. — Нямам въпроси. Към никого. — Облегнах лакът на моята бяла папка. — Имам отговор. И то един-единствен… Слушай, ами че те ще те убият!

По навик вдигнал високо вежди, той отпи.

— Не мисля. Няма да ме уцелят.

— В края на краищата ще уцелят.

— А ла гер ком а ла гер — възрази той и стана. — Ето. Сега, когато нервите са успокоени, можем да пийнем кафе и да обсъдим.

Гледах прегърбената му стойка и как, мърдайки лопатките си, сръчно работи с кафеджийската техника.

— Няма какво да обсъждам — казах. — Аз имам Бобка.

И тези мои думи включиха нещо вътре в мен. От мига, когато прочетох телеграмата, всички мои чувства и мисли бяха като на анестезиран, а сега изведнъж се размразиха и заработиха — върна се ужасът, срамът, отчаянието, чувството за безсилие и аз безпощадно ясно осъзнах, че от този точно миг между мен и Вечеровски ляга димно-огнената линия, пред която аз ще спра за цял живот, а Вечеровски ще продължи нататък, сега ще прескочи окопа, ще мине през взривовете, праха и развалините от непознати за мен битки, ще се скрие в убийствено-аления залез и вече ще си кимваме леко, когато се срещаме случайно на стълбището… А аз ще остана отсам линията заедно с Вайнгартен, със Захар, с Глухов — да си пием чайчето или биричката, или водка с бира за мезе, да си бъбрим за интригите и преместванията, да събираме парички за запорожец, тъжно и скучно да се трепем над някое планово задание… Пък и Вайнгартен, и Захар вече никога няма да видя. Няма да имаме какво да си кажем, неловко ще ни бъде да се срещаме, отвратително ще ни бъде да се гледаме един друг, та ще се налага да купуваме водка или евтино винце, за да крием неудобството си, за да не ни се повдига толкова… Разбира се, ще си имам Ирка, и Бобка ще е жив и здрав, но никога няма да израсне такъв, какъвто исках да го отгледам. Защото сега вече нямам право да искам. Защото той никога вече няма да може да се гордее с мен. Защото аз ще бъда онзи татко, който «някога също можеше да направи велико откритие, но заради теб…». Да бъде проклета онази минута, когато в тъпата ми кратуна изплаваха проклетите М-кухини!