Аркадий Стругацки - Неуговорени срещи(Сборник)

Всъщност нищо особено не беше станало. До бюрото стоеше Ирка и ме гледаше мълчаливо. И в същото време несъмнено нещо се беше случило, нещо съвсем неочаквано и особено, защото очите й бяха квадратни, а устните подпухнали. Не бях казал нито дума, когато Ирка хвърли пред мен направо върху листите някакъв метален предмет, аз машинално го взех и видях, че е гилза с червило.

— Какво е това? — попитах съвсем объркано.

— Червило — с чужд глас произнесе Ирка, обърна гръб и тръгна към кухнята.

Настръхнал от ужасни предчувствия, аз въртях златистата гилза и нищо не разбирах. Какво става, от къде на къде червило? Изведнъж си спомних пощръклелите жени, изсипали се върху главата на Захар. Изплаших се за Ирка. Захвърлих гилзата, скочих и тръгнах към кухнята.

Ирка седеше на табуретката, подпряла лакти на масата и стиснала глава с длани. В дясната й ръка димеше цигара.

— Не ме докосвай — промълви тя спокойно и страшно.

— Ирка! — казах нажалено. — Ирочка! Не си добре.

— Животно — рече тя и поднесе към устните си треперещата цигара. Тогава видях, че плаче.

… «Бърза помощ» ли? Няма да помогне, защо ни е бърза помощ… Валериан? Бром? Господи, лицето й… Взех чаша и налях вода от чешмата.

— Сега всичко ми е ясно — промълви Ирка трескаво и бутна чашата с лакът. — И телеграмата ми е ясна, и всичко… Докъде стигнахме… И коя е тя?

Допих чашата и се опитах да я поставя на масата, но ръката не ме слушаше. «Лекар! — се стрелна в главата ми. — Ирка, малката ми, лекар!»

— Добре — продължи тя. Вече не ме гледаше, гледаше към прозореца. — Добре, стига. Ти сам винаги си казвал, че любовта е договор. Красиво говориш: любов, честност, дружба…

И тогава сякаш кълбовидна мълния ме тресна по главата. Изведнъж разбрах всичко.

— Ирка! — казах. — Боже мой, колко ме изплаши.

Разбира се, тя в никакъв случай не очакваше да чуе точно това, извърна към мен своето бледо, мило, разплакано лице и ме погледна с такова очакване, с такава надежда, че и аз едва не се разревах. Тя искаше само едно: веднага всичко да се изясни, да се окаже глупост, грешка, нелепо съвпадение…

И това беше последната капка. Не издържах. Не исках повече да стискам онова в себе си. И изсипах пред нея цялата лавина ужаси и безумия от последните два дни.

Не знам, сигурно в началото моят разказ излизаше като анекдот. Сигурно така е било, но аз разказвах, разказвах, без да обръщам внимание, без да й давам възможност да прави язвителни забележки, оттук-оттам, без никаква хронология, плюл на реда, и видях как недоверието и надеждата върху лицето й постепенно се смениха с изумление, след това с безпокойство, след това със страх, а накрая със съжаление…

Бяхме вече в голямата стая, пред разтворения прозорец, тя на фотьойла, а аз на килима до нея, притиснал буза до коляното й, когато открихме, че вън вилнее буря, виолетов облак се е изпънал над покривите, плющи дъжд, свирепи мълнии се забиват в темето на дванайсететажния блок и потъват в него без остатък. Огромни студени пръски шибат перваза, влизат в стаята, напъните на вятъра издуват жълтите завеси, а ние седим неподвижни, тя ме гали по косите. И изпитах огромно облекчение. Наговорих се. Освободих се от половината тежест. Сега почивах, притиснал лице до нейното гладко мургаво коляно. Трещеше почти непрекъснато, трудно беше да разговаряме, пък и на мен вече не ми се говореше.

После тя рече:

— Димка, само не се съобразявай с мен. Ще решаваш така, като че ли ме няма. Защото във всички случаи аз винаги ще бъда с теб. Каквото и да решиш.

Силно се притиснах до нея. Всъщност знаех, че ще каже така, всъщност никак не се изненадах, но все пак й бях благодарен.

— Прости ми — продължи тя след време, — но цялата тази работа никак не се побира в главата ми… Не, вярвам, вярвам. Само че е много странно… Може да има друго някакво обяснение… по, разбираш ли… по-просто, по-разбираемо…

— Ние опитахме — казах.

— Не, не исках да кажа това… Вечеровски, разбира се, е прав… Не в това, че е природата, другаде е прав — че цялата работа не е там. И наистина, каква е разликата? Изобщо ти не ме слушай. Просто си бърборя… Объркана съм…

Тя зиморничаво потръпна. Станах, седнах до нея във фотьойла и я прегърнах. Сега ми се искаше едно — непрекъснато да си говорим колко е страшно. Колко се страхувам за себе си, колко се страхувам за нея, колко се страхувам за нас двамата… Но това, разбира се, би било безсмислено и сигурно — жестоко.

Струваше ми се, че ако я нямаше, щях да знам точно как да постъпя. Но нея я имаше. И знаех, че се гордее с мен, винаги се бе гордяла. Аз, общо взето, съм скучен човек и не съм късметлия, но и с мен човек може да се гордее. Някога бях добър спортист, винаги съм обичал да работя, пипето ми сече, в обсерваторията ме ценят, и в компанията ме ценят, умея да се веселя, да пускам шеги, да споря… И тя се гордееше с всичко това. Е, не много, но все пак се гордееше. Виждал бях как ме гледа понякога… Просто не знам как ще приеме моето превръщане в медуза. Сигурно тогава и аз няма да мога да я обичам истински, даже на това няма да съм способен… И сякаш в отговор на моите мисли тя рече оживено: