Ричард Морган - Суперкомандос

— Мисис Банкрофт?

Тя се завъртя. Изражението й подсказваше, че съм почти толкова нежелан тук, колкото и Ортега. Тя бе видяла дружеския жест на лейтенанта и устните й тръпнеха неодобрително.

— Съпругът ми прати кола да ви вземе, мистър Ковач. Защо не я изчакахте?

Извадих писмото на Банкрофт.

— Тук пише, че щяла да ме чака кола. Не ме чакаше.

Тя се опита да вземе писмото и аз го вдигнах на недосегаема за нея височина. Жената стоеше срещу мен зачервена и задъхана, а гърдите й се вдигаха и отпускаха изкусително. Когато вкарват тяло в резервоара, то продължава да произвежда хормони почти като по време на сън. Внезапно осъзнах, че съм възбуден до пръсване.

— Трябваше да изчакате.

Харлановият свят. Някъде бях чел, че гравитацията там е осем десети от земната. Изведнъж отново изпитах нелепото чувство за прекомерна тежест. Въздъхнах задавено.

— Мисис Банкрофт, ако бях чакал, още щях да съм там. Може ли да влезем?

Очите й леко се разшириха и в тях изведнъж зърнах колко стара е всъщност. После тя сведе поглед и си възвърна присъствие на духа. Когато заговори отново, гласът й бе поомекнал.

— Съжалявам, мистър Ковач. Държах се невъзпитано. Както видяхте, полицията не проявява съчувствие към нас. Преживяхме тежко премеждие и все още сме доста раздразнителни. Ако можете да си представите…

— Няма нужда да обяснявате.

— Но искрено съжалявам. Обикновено не съм такава. Никой от нас не е такъв. — Тя размаха ръка, сякаш искаше да ми намекне, че двамата въоръжени пазачи зад нея обикновено ходят окичени с цветя. — Моля ви, приемете моите извинения.

— Разбира се.

— Моят съпруг ви чака в салона откъм морето. Веднага ще ви заведа при него.

Отвътре къщата беше просторна и светла. Една прислужница ни посрещна до вратата на верандата и мълчаливо пое ракетата за тенис на мисис Банкрофт. Продължихме по мраморен коридор, окичен с картини, които за неопитното ми око изглеждаха старинни. Скици на Гагарин и Армстронг, емпатистки творби на Конрад Харлан и Анджин Чандра. Върху цокъл в края на тази галерия имаше нещо като тънко дръвче от ронлив червен камък. Спрях пред него и мисис Банкрофт, която тъкмо завиваше наляво, бързо направи крачка назад.

— Харесва ли ви? — попита тя.

— Много. Това е от Марс, нали?

С крайчеца на окото си забелязах как лицето й се промени. Почваше да преосмисля, да ме оценява по нов начин. Обърнах се, за да я огледам по-добре.

— Впечатлена съм — каза тя.

— Случва се. Понякога пък правя салто, за да впечатля хората.

Тя ме изгледа втренчено.

— Наистина ли знаете какво е?

— Откровено казано, не. Преди време се интересувах от структурално изкуство. Виждал съм този камък на снимки, но…

— Това е Песенна кула.

Тя посегна покрай мен и плъзна пръсти по един от стърчащите клони. От камъка долетя тиха въздишка и из въздуха се разнесе аромат на вишни и горчица.

— Живо ли е?

— Никой не знае. — В гласа й внезапно прозвуча ентусиазъм, с който ми стана по-симпатична. — На Марс те израстват до сто метра височина, в основата понякога са широки колкото тази къща. Песента им се разнася на километри. И ароматът също. Според ерозията се смята, че някои от тях са на десет хиляди години. Тази обаче е млада, навярно съществува някъде от началото на Римската империя.

— Сигурно е било скъпо. Да се достави на Земята, искам да кажа.

— Парите не бяха проблем, мистър Ковач.

Високомерната маска отново се върна на място. Време беше да продължим.

Почти тичешком се отправихме по коридора наляво, може би, за да наваксаме загубеното време. При всяка крачка гърдите на мисис Банкрофт подскачаха под тънкото трико и аз мрачно отклоних вниманието си към картините по другата стена. Пак емпатистки творби. На една от тях Анджин Чандра докосваше с крехката си ръка ракета, стърчаща като огромен фалос. Не ми помогна особено да се разсея.

Салонът откъм морето беше в края на западното крило. Мисис Банкрофт ме въведе през скромна дървена врата и щом влязохме, слънцето нахлу в очите ни.

— Лорънс, това е мистър Ковач.

Засенчих очите си с длан и видях, че салонът е на две нива. От горното стъклена плъзгаща се врата водеше към балкон. На парапета на балкона се подпираше мъж. Навярно ни бе чул да влизаме; всъщност трябваше да е чул пристигането на полицейската кола и да знае какво означава, но продължаваше да си стои там и да гледа морето. Завръщането от смъртта понякога създава такива настроения. Или пък се дължеше на чисто високомерие. Мисис Банкрофт ми кимна напред и двамата се изкачихме по стъпала, направени от същото дърво като вратата. За пръв път забелязах, че стените на стаята са покрити от пода до тавана с книжни лавици. Слънцето обливаше гръбчетата им с равномерно оранжево сияние.