Ричард Морган - Суперкомандос

Машината се наклони настрани и направи широк вираж, което ми даде възможност да огледам имението на Банкрофт. То разстилаше край морето грижливо поддържани зелени ливади и бели алеи, обкръжаващи грамадна къща с керемиден покрив, където спокойно можеше да се настани малка армия. Стените бяха бели, покривът кораловочервен, а ако имаше армия, засега не виждах и следа от нея. Инсталираните системи за безопасност също бяха незабележими. Когато слязохме по-ниско, различих в единия край на терена леко трептене на въздуха над силова ограда. Беше толкова слабо, че не разваляше гледката откъм къщата. Много мило.

На десетина метра височина пилотът включи спирачките рязко — според мен дори твърде рязко. Машината се разтърси от край до край и кацнахме сред облак от изтръгнати чимове и буци пръст.

Хвърлих на Ортега укоризнен поглед, но тя се престори, че не забелязва. Отвори люка и излезе. След малко и аз я последвах на обезобразената ливада. Побутвайки с крак разхвърляните чимове, извиках през воя на турбините:

— Защо беше всичко това? Толкова ли ви е яд на Банкрофт, че не иска да повярва в собственото си самоубийство?

— Не. — Ортега огледа грамадната къща пред нас, сякаш се канеше да я вдигне във въздуха. — Не, за друго ни е яд на мистър Банкрофт.

— Ще ми кажете ли защо?

— Нали сте детектив, сам изяснявайте.

Млада жена с ракета за тенис в ръката излезе от страничния вход на къщата и тръгна към нас по ливадата. На около двайсет метра спря, пъхна ракетата под мишница и вдигна длани около устата си.

— Вие ли сте Ковач?

Беше красива в стил „слънце, море и пясък“, а трикото и спортните шорти, които носеше, подчертаваха максимално този факт. Златистата коса се плъзгаше по раменете й при всяка крачка, а когато извика към нас, за миг се мярнаха млечнобели зъби. На челото и китките си носеше памучни ленти, и то не само за ефект, както доказваха капките пот по лицето й. Краката й бяха източени и мускулести, а когато вдигна ръце, очертаха се стегнати бицепси. Пищни гърди изпъваха трикото. Запитах се дали тялото е нейно.

— Да — извиках в отговор аз. — Такеши Ковач. Освободиха ме днес следобед.

— Пред склада трябваше да ви чакат.

Последното прозвуча като обвинение. Разперих ръце.

— Чакаха ме.

— Не полицаите . — Тя закрачи напред, гледайки втренчено Ортега. — Вие. Познавам ви.

— Лейтенант Ортега — представи се моята придружителка, сякаш бяхме на градинско увеселение. — Полицейски участък Бей Сити, отдел „Органични увреждания“.

— Да. Сега си спомням. — Тонът определено беше враждебен. — Предполагам, че точно вие сте уредили да задържат нашия шофьор за някакво нелепо измислено нарушение.

— Не, това сигурно е работа на отдел „Контрол на движението“, госпожо — отвърна любезно Ортега. — Аз нямам такива пълномощия.

Жената пред нас изсумтя презрително.

— О, не се и съмнявам, лейтенант. И съм сигурна, че нямате нито един приятел в онзи отдел. — Гласът й стана високомерен. — Знаете, че ще го освободим още преди залез-слънце.

Извих очи, за да видя как ще реагира Ортега, но тя изобщо не реагира. Орловият профил остана безстрастен. Повече обаче ме тревожеше презрителната усмивка на другата жена. Гримасата беше грозна и не отиваше на такова младо лице.

По-назад, до къщата, имаше двама мъже с автоматични оръжия на рамо. Те стояха под стряхата и наблюдаваха още когато кацнахме, но сега излязоха от сянката и бавно се упътиха към нас. По това как очите на жената леко се разшириха, предположих, че ги е повикала по имплантиран микрофон. Хитро. На Харлановия свят хората винаги са против да вграждат в себе си разни машинарии, но на Земята положението май щеше да се окаже съвсем различно.

— Не сте добре дошла тук, лейтенант — заяви младата жена с леден глас.

— Вече си тръгвам, госпожо — отвърна дрезгаво Ортега. Тя ненадейно ме потупа по рамото и без да бърза, се отправи обратно към машината. На половината път изведнъж спря и се обърна. — Дръж, Ковач. Без малко да забравя. Ще ти трябват.

Тя бръкна в нагръдния си джоб и ми подхвърли малък пакет. Хванах го инстинктивно и наведох очи. Цигари.

— Довиждане.

Тя скочи на борда и затръшна люка. През стъклото видях, че ме гледа. Машината излетя на пълна мощност, като изпепели земята под себе си и остави дълбока бразда през ливадата, докато се отдалечаваше на запад към океана. Проследихме я как изчезва в далечината.

— Чаровно — промърмори жената до мен, сякаш на себе си.