Дейвид Брин - Битие

— Истории за хора, опитващи се да бъдат като богове. Но нима повечето от тях не са представени като грешници? Прометей е бил наказан. Франкенщайн бил убит от създанието си. Вавилонската кула се срутила и настанал хаос.

Сато вплете пръсти и произнесе напевно:

— „И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на̀, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят.“

— Моля?

— Вавилон. Издигането на кулата до небето. Опитът се провалил след нарочен саботаж, довел до неразбирателство, до говоренето на много езици. Повечето богослови интерпретират историята за Вавилонската кула точно по начина, по който го направихте и вие — че Бог се е разгневил на хората за тяхното високомерие. Вгледайте се обаче по-внимателно в текста. Там няма гняв! Нито следа. Да не говорим за страдания или смърт, каквито определено е имало при унищожаването на Содом, при Потопа или в другите безбройни прояви на божествено отмъщение. В историята за Вавилонската кула няма нищо подобно! Вярно, попречили са ни, били сме объркани и пръснати по земята. Но дали това е целяло да ни спъва завинаги? Да ни пречи да постигнем онова, което този откъс явно казва, че можем да постигнем? Онова, което може би в крайна сметка трябва да постигнем? Може би смесването на езиците е било само средство за забавяне на нещата . За да се научим да преодоляваме препятствия. Всъщност пръсването на хоратанима не ни е направило по-разнообразни и опитни в изправянето пред тежки предизвикателства? Способни по-добре да разбираме и защитаваме безброй гледни точки? Помислете за това, госпожице Тор. Днес човек с най-обикновен ииуер може да разбере какво му говори всеки друг, независимо в коя част на планетата се намира. Точно сега, точно в това поколение, ние затваряме кръга. Езикът е престанал да бъде бариера. И нашата „кула“ покрива целия свят. Спомнете си какво се казва в Писанието — че за нашия потенциал няма граници. Абсолютно никакви. Е, какво може да ни спре сега?

Тор впери поглед в невролога. „Майтапиш ли се?“ — помисли си. Явно я баламосваше на някакво ниво. И в същото време говореше съвсем сериозно.

— Какво общо имат древните митове с нашия въпрос? С проблема за арогантната научна амбиция?

— Старите легенди ни показват колко отдавна хората са размишлявали върху този проблем! Например дали подобава да използваме същите инструменти, с които ни е направил Създателят. Какво би могло да бъде по-сериозно от това?

— Добре. — Тор кимна и мислено въздъхна. Щом Сато искаше да изглежда като глупак пред камерата, тъй да бъде. — Повечето легенди не отговарят ли отрицателно? Не проповядват ли срещу високомерието ?

— Да — съгласи се Сато. — През дългата Ера на страха, продължила между шест и десет хиляди години, свещеници и владетели се стараели най-вече да държат селяните на местата им. Така че е било съвсем естествено амбициозността да не се окуражава! Църквите смятали за грях да поставяш под въпрос думите и делата на господаря си. Още по-лошо пък е било да се съмняваш в Бог. Вие повдигнахте темата за Вавилонската кула. Или да вземем Адам и Ева, които били прогонени от Райската градина, защото вкусили от дървото на познанието.

— Или грешката на Брама, машината на Су Сонг или безбройните други предупреждаващи предания. — Тя кимна. — Движението за отказване ги споменава всички и предрича голяма беда, може би друго Падение, ако човечеството продължава да се стреми така нависоко. Именно затова съм изненадана, че поемате в тази посока в нашето интервю, докторе. Да не би да намеквате, че традицията и писанията може в края на краищата да имат отношение към настоящето?

— Хм. — Сато за момент се замисли. — Изглеждате доста начетена. Познавате ли вашата книга „Битие“?

— Сравнително добре. Тя е в основата на културата ни.

— В такъв случай от чисто любопитство ще ви попитам: можете ли да ми кажете кой пасаж е единственият — единственият в цялата Библия, — в който се описва как Бог иска услуга ?

Тор разбираше, че интервюто е излязло извън контрола й. Не се предаваше на живо, така че можеше да го редактира по-късно. Въпреки това забеляза малко число в ъгълчето на ииуера си. Двайсет и трима служители и дописници на „Медиякорп“ наблюдаваха. Добре де, двайсет и четирима. И при това с голямо ниво на интерес. „Добре тогава, да продължаваме.“

— Точно сега не мога да се сетя кой пасаж имате предвид, доктор Сато.