Дейвид Брин - Битие

Ами ако тези миниатюрни машини се измъкнат от програмирането си и започнат да се възпроизвеждат извън заводите? Могат ли да се развият и да се адаптират така, че да се възползват от природата? Зловещи фантастични произведения ни предупреждават за репликатори, които изяждат биосферата и побеждават собствените си създатели.

Или тази технология може да бъде покварена, за да се използва за най-древното занимание на човека. Представете си надпревара във въоръжаването между подозрителни държави или глобални синдикати, които се страхуват, че другите разработват тайно нанооръжия. Когато опасността идва в такива малки размери, можем ли да сме сигурни, че ще я забележим?

Мъжът зад бюрото прехвърляше каменно преспапие от едната си ръка в другата.

— Естествено, госпожице Повлов, ние смятаме, че проектът ни е разбран погрешно.

„Естествено — помисли Тор, като внимаваше да не го казва субвокално. Нямаше нужда в записа й да се появява сарказъм. — Всички са разбрани погрешно. Особено онези, които се опитват да поправят несъвършенствата в човешката природа.“

Д-р Акинобу Сато се облегна в стола си.

— В центъра „Аткинс“ не работим за някакъв велик замисъл за човешкия вид. За нас ролята ни е в разширяването на възможностите за нашите близки и за идните поколения. Нима се различаваме по някакъв начин от останалите, които се борят с тъмнината?

Думите така съответстваха на собствените й мисли отпреди секунди, че Тор примигна. „Сигурно е някакво съвпадение. Не съм първата, която повдига този въпрос.“

И въпреки това… съвременните сензори можеха да доловят активирането и на един-единствен неврон в другия край на стаята. Мониторите в стената можеха да следят общите ти емоции и дори да бъдат научени да отговарят на мисловните команди на собственика на дома. И винаги се носеха зловещи слухове за следващата голяма стъпка — истинското четене на мисли . Разбира се, това бяха само приказки.

И все пак тези любопитковци в „Аткинс“ можеха да се окажат първите, направили този скок. По време на обиколката, преди да влезе в кабинета на Сато, тя беше видяла…

… напълно парализирани хора, които се движеха грациозно, като контролираха роботизираните си крайници без електроди в черепа.

… малко момиче, което командваше двайсет летящи ИИ устройства едновременно, като съчетаваше мускулни потръпвания, щракане със зъби и субвокално мърморене. Явно беше някакъв рекорд.

… човек, който при катастрофа беше изгубил цяло церебрално полукълбо и никога вече нямаше да проговори, но чиито пръсти скицираха ВР картини във въздуха. Ако го гледаш без очила, може да го помислиш за луд, който ръкомаха и сочи нищото. Но когато се включи в подходящото ниво. Тор видя от мърдащите му пръсти да изригват образи, които бяха толкова детайлни и убедителни, че… кой се нуждае от думи?

А и онези, които пораждаха толкова много вълнение и спорове — жертвите на аутизма, изпратени тук от цял свят от родителите, търсещи някаква надежда. „Аткинс“ се специализираше в „учени“ и Тор беше очаквала да види подвизи в областта на математиката и запаметяването. И наистина, имаше няколко впечатляващи демонстрации като изчисляване наум на отдалечени дати и познаване на броя мъниста в буркан — нищо ново дотук. Д-р Сато искаше да покаже някои от по-новите постижения. Не така бляскавите. Но по-важни.

Тор гледаше как момчета и момичета, отдавна изолирани от близкия човешки контакт, водят нормални на вид разговори и дори си сътрудничат в игра. След като говори известно време за честотата на срещане на погледите и коефициента на съпричастност, Сато стигна до основния въпрос.

— Започваме със стимулиране на областите от мозъка, които „отразяват“ движенията на тялото на другите хора. Освен това манипулираме парието-окципиталната бразда, за да провокираме така наречените изживявания извън тялото. Тези състояния на ума някога са имали голяма тежест в религиозните типове. Днес обаче ние предизвикваме по свое желание насочена навън съпричастност или самонаблюдение.

Тор беше отбелязала, че някои вярващи могат да намерят това за оскърбително. Че науката отново посяга към територията, запазена някога за вярата. Сато обаче само сви рамене, сякаш искаше да каже: „Нима в това има нещо ново?“

— Можете да го наречете технологизиране на съпричастието или индукция на проникновението. Следващият въпрос е дали можем да правим всичко това и да събудим у някои аутисти съзнание за съществуването на другите или самооценката им, без да жертваме уменията им? Или онова диво пробуждане, което понякога ги кара да изглеждат по-естествени и животински, отколкото са нормалните хора? И после… — замислено, но с блясък в очите продължи Сато, — ако успеем с това, дали ще можем да тръгнем по обратния път? Да осигурим подобни дарби на нормалните хора?