Дейвид Брин - Битие

Ииватарът на Джералд Ливингстън разпери ръце.

— Колкото до това дали сме зарязали вас и мисията ви? Как бихме могли да обърнем гръб на подобна инвестиция? Предстоят ви големи задачи!

Най-стария оцелял пристъпи напред и се обърна към изображението вестител.

— Тогава защо лазерът не стреля? Да не би да се е повредил? Движим се само с една стотна от планираната и необходима начална скорост! Кога ще приключите с ремонта и ще построите още лазери? Ако това забавяне се проточи, срещата ни с целта трябва да бъде преизчислена.

Пратеникът вдигна пръст.

— Първо, лазерът си работи чудесно. Когато включите оптиката си, погледнете назад. Ще видите, че все още действа сам, с бавен, но постоянен график и провежда специални експерименти. Не толкова мащабни като вашата мисия, която изискваше десет милиона сонди. Колкото до оплакванията ви за скоростта, вашата сонда се намира точно по планирания курс. Няма да са необходими никакви допълнителни корекции или ускорения с лазера.

— Това е абсурд! — викна Най-стария оцелял. — С тази скорост никоя сонда няма да напусне Слънчевата система!

Отговорът, който получи, изобщо не го задоволи. В гласа на астронавта се долавяше сардонична нотка.

— Боя се, че предположението ви е погрешно, почитаеми. Винаги сте имали тази склонност… приятелю.

Хамиш виждаше, че извънземният кипи от гняв. Следващите му думи излязоха през люлеещите се дихателни стъбла като задъхано сумтене.

— И… какво… е това… погрешно… впечатление?

— Че кристалният ви кораб има за цел да посети друга звездна система, какво друго. И че сте били натоварени с мисията на междузвездни пратеници… Или междузвездни паразити.

Симулираното изображение на Джералд Ливингстън замълча, както сигурно правеше на борда на милиони други кристални сонди в същия момент при съобщаването на тази новина. Макар и изпаднал в шок, Хамиш оцени по достойнство драматичния ефект.

— Всъщност вие няма да напуснете Слънчевата система, защото такъв беше замисълът от самото начало.

Емили Тан пристъпи към стария си другар и любовник.

— В такъв случай целта ни…?

Изпълнената с обич усмивка на симулирания астронавт го направи да изглежда реален почти като нея.

— Вие вече я постигнахте, мила.

— Петстотин и петдесет астрономически единици от Слънцето. Намираме се отвъд Нептун и Плутон, както и отвъд хелиопаузата, където слънчевият вятър затихва и официално започва междузвездното пространство — обясни Лейси. — Но все пак си оставаме само на шестнайсет светлинни часа от Земята. Най-близките звезди са на няколко светлинни години разстояние. Със сегашната ни скорост едва ще докоснем вътрешния край на огромния облак на Оорт, където се раждат безброй комети, преди да се понесем обратно надолу по наклона на орбитата ни.

— Кога ще стане това? — попита Емили.

Жената-птица изкряска в отговор и Хамиш изненадано си даде сметка, че вече може да я разбира и без помощта на очилата.

— Дори когато се спуснем обратно — продължи Лейси, — това ще бъде кратко, подобно на комета преминаване, последвано от още векове в студената зона тук. И така до безкрайност.

Хамиш не знаеше как да реагира.

На едно ниво се чувстваше предаден. Манипулиран! Ужасно използван от властимащите на Земята, чиито грандиозни приказки за изстрелването на десет милиона пратеници на спасението, носещи Лекарството на други светове, се бе оказала една голяма…

… измама .

Думата блъсна подсъзнанието му с такава сила, че той направо я видя да проблясва за момент в пространството. Въпреки все още кипящото негодувание част от него се чувстваше обхваната от мрачното възхищение към иронията на ситуацията.

„Хамиш, кажи си честно. Нима ти, големият измамник, можеш да се оплакваш?“

„Разбира се, че мога!“ — разгорещено отвърна той сам на себе си. И неволно забеляза, че вътрешният му конфликт е толкова жив и така сложен, че го кара да се чувства съвсем истински, от плът и кръв, за първи път откакто се бе събудил като виртуално същество в този свят. Гневът и иронията сякаш подсилваха усещането…

„… че съм жив!“

Както и да е, не беше единственият, който кипеше от гняв. Малко по-нататък на стъклената равнина Най-стария оцелял крачеше нервно и тропаше разгневено с крака. Никой досега не беше виждал някоя негова версия да се държи по подобен начин.