Дейвид Брин - Битие

— Е, поне достатъчно много, за да имат значение. Стига си разводнявала темата! Знаеш какво казват моделите ни. Масите са най-опасното от всички съсловия. Особено ако са слаби. Да не искаш да видиш как по улиците търкалят бурета, пълни с осъдени на смърт аристократи? И този път не само в Париж, а по целия свят? Кряк!

Лейси вдигна поглед от малкия си букет, предимно сини и зелени цианоморфни цветя, предназначени за декориране на вечерната маса в близкия Манастир.

— Тази птица „разводнявала“ ли каза току-що? Хелена, този път изпревари самата себе си. Какъв чудесен пратеник! Мога ли да го задържа, след като приключим?

Едно блестящо като мънисто птиче око се взираше в нея през следващите три секунди забавяне, сякаш създанието знаеше, че животът му виси на косъм.

— Съжалявам, Лейси — най-сетне изкряка то. — Ако си върна папагала, хората ми могат да прекъснат шифриращите пътища… кряк! Но не можем да рискуваме да попадне в ръцете на неприятел. Разговорът ни може да бъде ретроподслушан. Виж какво. Имам отгледан друг папагал, досущ като този. Само ако обещаеш, че ще присъстваш на конференцията обаче. В противен случай се боя, че ще се стигне до, кряк, консенсус, че си ни изоставила. Че предпочиташ разните му там учени. И че може би мястото ти е в Петото съсловие.

Намекнатата заплаха звучеше съвсем сериозно. Лейси събра инструментите и цветята. Копнееше да може да даде израз на онова, което се спотайваше в сърцето й — че е готова да се откаже от всичко, от милиардите и слугите, стига подобно прехвърляне да е възможно! Ако можеше да промени социалната си каста по начина, по който го беше направил Чарлз Дарвин — по избор или с усилен труд…

Но същият този Бог — или шанс, — който я бе благословил с красота, остроумие и богатство (а после и с дълъг живот), бе пренебрегнал други качества. Със съвсем мъничко. Макар и да обичаше науката, Лейси така и не успяваше да се справи особено добре с тънкостите.

О, между отделните класи имаше известно движение. Някой учен можеше да патентова епохално откритие — беше се случвало неведнъж през Дивия двайсети. Понякога се случваше корумпиран политик да събере достатъчно, за да си купи място в Първото съсловие. И всяка година неколцина представители на шоубизнеса, нехайни като някакви полубогове, излизаха да танцуват върху възвишената глазура на обществената торта.

Но малцина аристократи пътуваха в обратната посока. Можеш да построиш гигантска обсерватория. Всички тук се подмазваха на Лейси и търпеливо й обясняваха за какво служат инструментите, за които беше платила. Имаше дори комети и далечни планети, кръстени на нейно име. Но въпреки това, когато астрономите заговореха на възбуден жаргон и започваха да спорят за същността на природата с буйно въодушевление, което изглеждаше почти свещено… тя се чувстваше като сираче, лепнало нос на някоя витрина. Неспособно да влезе, но и твърдо решено да не си отива.

Джейсън така и не успя да я разбере, момчетата също. Десетилетия наред беше държала вероломството си в тайна, беше се преструвала, че „астрономическите работи“ са просто поредната ексцентричност на една богаташка. Това продължи, докато животът й не стана отново истински неин.

Всъщност беше ли такъв? Другите членове на кастата, всеки със своите катедрали и приумици, започваха да подозират, че приема занимавката си прекалено на сериозно. Благородници, които бяха прекарали последните няколко десетилетия в изграждане на репутацията си на безмилостни хора — като принцесата, която я гледаше в този момент от разстояние, през окото на папагала.

— Извинявай, Лейси. Ти и Джейсън бяхте опорните стълбове в борбата за привилегии за аристокрацията. Както бяха неговите родители. И твоите. Ако не бяха те… кряк… досега щяхме да сме съвсем голи. Одрани от данъци. Ошушкани от милиардери парвенюта. И това е още една причина да имаме нужда от теб, Лейси! Идва време за решение, кряк, което е отвъд простото благоденствие на нашата класа. Залогът може да се окаже оцеляването на вида ни.

— Говориш за Тенскватава. Пророка. — Каза го, без да си прави труда да скрие отвращението си. — Дотам ли се стигна?

Папагалът се олюля. Закрачи напред-назад няколко секунди, като поглеждаше към върховете на Андите и размахваше късите си безполезни криле. Явно на птицата-говорител не й харесваше толкова рядък и студен въздух.

— Кряк… Чик-чирик, чик-чирик… чик-чирири-рик… чи-р-чи-р… на опасността… РЯК!