Фредерик Пол - Човекът плюс

Канали? Тогава те трябва да са били изкопани с определена цел. Каква ли е била? Да събират вода — нямаше друго логично обяснение на този факт.

Логиката на този силогизъм се наложи и към края на века едва ли на света имаше някой, който да се съмнява в него. Прието бе като научна истина, че Марс се обитава от по-стара и по-мъдра цивилизация от нашата. Само да можехме да си поговорим с тях, какви чудеса бихме могли да научим! Пърсивал Лоуел размишлява дълго над скиците си и предложи първия опит за връзка с марсианците. Да се нарисуват големи евклидови триъгълници в пустинята Сахара, да се очертаят със съчки или да се изкопаят като канавки, които да се напълнят с петрол. След това през някоя безлунна нощ, когато Марс се намира високо в небето на Африка, да се запалят. Огньовете трябваше да бъдат видени от марсианските очи, които, според Лоуел, трябваше да бъдат постоянно приковани към марсианските телескопи. Те щяха да разпознаят триъгълниците и квадратите. Те щяха да разберат, че се търси контакт, и поради по-напредналия си разум щяха да намерят начин да отговорят.

Не всички вярваха толкова много и толкова твърдо като Лоуел. Някои твърдяха, че Марс е прекалено студен и прекалено малък, за да подслони високоинтелигентна раса. Да се прокопаят канали? Та това е едно доста елементарно селско умение, а раса, която умира от жажда, би могла да изкопае толкова големи канали, че да се виждат и от Космоса, за да оцелее. Но това означаваше, че там природата е доста сурова. Раса, която обитава такава среда, би приличала на ескимосите — завинаги уловени на прага на цивилизацията, тъй като светът извън иглутата е прекалено враждебен, за да могат свободно да се занимават с абстрактни размишления. Без съмнение, ако нашите телескопи можеха да уловят лицето на марсианеца, щяха да ни покажат само една животинска маска, безстрастна и застинала, с волското изражение на същество, което може да пренася пръст и да засява култури, но не и да се стреми към висините на духа.

Но така или иначе, умни или диваци, марсианците съществуваха — или поне така смятаха най-добрите умове на времето.

По-късно бяха създадени по-добри телескопи, намериха се и по-добри начини за разгадаване на образите, които те разкриваха. Към лещите и огледалата се прибавиха камерата и спектроскопът. С всеки изминал ден Марс се доближаваше все повече и повече до очите и мозъците на астрономите. С всяка следваща крачка, с получаването на все по-голямо и по-ясно изображение на планетата, образът на предполагаемите обитатели на планетата ставаше все по-мъгляв и нереален. Въздухът беше недостатъчен. Водата беше недостатъчна. Беше прекалено студено. С повишаването на разделителната способност на телескопите каналите се разпаднаха на неправилни петна по повърхността на планетата. Нямаше ги и градовете, които трябваше да се намират край пресечните им точки.

След първия полет на космическа сонда до Марс митът за марсианците, които не бяха живели никога и никъде, освен във въображението на хората, беше безвъзвратно мъртъв.

Все още имаше известна надежда да съществува някаква форма на живот, може би нисши растения или прости амфибии. Но не и хора. Дишащо въздух, зависимо от водата същество, подобно на човека, не би могло да преживее на повърхността на Марс дори и четвърт час.

Най-бързо би го убила липсата на въздух. Смъртта му нямаше да настъпи от просто задушаване. То не би могло да остане живо достатъчно дълго, за да се случи това. При налягане 10 милибара на повърхността на Марс кръвта му би закипяла и би умряло в конвулсии. Ако по някакъв начин успееше да го преодолее, тогава би загинало поради липса на въздух за дишане. Ако и това можеше да бъде преодоляно — например, чрез резервоар с въздух и маска на лицето, в която да се подава смес от газове, несъдържаща азот, при някакво средно налягане — между това на Марс и на Земята пак би умряло. Би умряло от излагането без всякаква защита на прякото слънчево излъчване. Би умряло от екстремните температури на Марс — най-високите стойности, на които се доближаваха до тези през горещ летен ден, а най-ниските бяха под тези на антарктическата полярна нощ. Би умряло от жажда. И ако по някакъв начин успееше да преодолее всичко това, бавно, но сигурно би умирало от глад, тъй като никъде по повърхността на Марс не може да се срещне и хапка храна, подходяща за човешко същество.

Но има и други аргументи, които противоречат на изводите, направени върху основата на обективните факти. Човек не е прикован към обективните факти. Ако не са му удобни, той ги променя или ги заобикаля.