Лари Нивън - Прашинка в Божието око

— Възможно е. Жонглираме с безценни яйца при променлива гравитация. Страх ме е. Ще изпитвам страх, докато умра.

Сенатор Фаулър тежко седна и огледа присъстващите. Това бе достатъчно, за да сложи край на разговорите и да привлече вниманието на всички.

— Предполагам, че знаем каква е целта — каза той. — Сега идва пазарлъкът за цената. Хайде да определим принципите, а? Първо и най-главно. Съгласни ли сте да не въоръжавате колониите си и да ни позволявате да ги контролираме?

— Да — решително отвърна Джок, изцвъртя на господаря нещо и после каза: — Посланикът е съгласен. Ако Империята защитава колониите ни от вашите врагове, срещу определена цена, разбира се.

— Определено ще го направим. Второ. Съгласни ли сте да търгувате само с компаниите, упълномощени от Империята?

— Да.

— Е, това са основните въпроси — заяви Фаулър. — Готови сме да пристъпим към второстепенните. Кой е първи?

— Може ли да попитам какви колонии ще установят? — обади се Ренър.

— Моля? Естествено.

— Благодаря. Ще вземете ли със себе си представители на всичките си класи?

— Да… — Джок се поколеба. — Всички, които са важни за изпълнението на целите ни, господин Ренър. Например няма да ни трябват фермери на нетераформиран астероид, докато инженерите не построят купол.

— Добре. Хм, чудех се… — Той въведе команда в джобния си компютър и включи екраните на стената. Появи се образ на странно изкривената Нова Каледония, ярък проблясък, после мрак. — Извинете. Сбърках мястото. Това беше моментът, в който сондата стреля по кораба на капитан Блейн.

— О? — рече Джок, после зацвъртя на другите. Те й отговориха. — Питахме се каква е съдбата на тази сонда. Честно казано, смятахме, че сте я унищожили, и затова не искахме да ви зададем този въпрос…

— Почти сте познали — отвърна Ренър. На екрана продължиха да се редуват образи. Светлинното платно се огъваше. — Това е точно преди да стрелят срещу нас.

— Но сондата не би ви нападнала — възрази Джок.

— Само че го направи. Взели са ни за метеор, предполагам — поясни Род. — Така или иначе…

На дисплея се появиха черни форми. Платното се надипли, проблесна и те изчезнаха. Ренър върна записа, докато силуетите не се очертаха на светлия фон, и спря кадъра.

— Трябва да ви предупредя — каза Джок. — Не знаем почти нищо за сондата. Това не е нашата специалност и преди да напуснем Сламката нямахме възможност да проучим архивите.

Сенатор Фаулър свъси вежди.

— Какво точно целите, господин Ренър?

— Хм, чудех се за тези образи. — Астрогаторът посочи на екрана с електронна показалка. — Това са различни сламкарски класи, нали?

Джок се поколеба.

— Така изглежда.

— Така е, разбира се. Това е кафява, нали? И лекар.

— Да. — Показалката се премести. — Куриер — рече Джок. — И господар…

— А това е часовникар. — Род не можеше да скрие отвращението си. — Следващият, изглежда, е фермер. Трудно е да го различиш от кафява, но… — В гласа му ненадейно се прокраднаха тревожни нотки. — Ренър, не познавам другия.

Настъпи тишина. Показалката сочеше уродлива сянка, по-дълга и слаба от кафяв, с нещо като шипове на коленете, петите и лактите.

— Виждали сме ги — каза Ренър. Говореше почти автоматично. Като човек, хванал се на бас, че ще мине през гробище в полунощ. Или като войник, водещ другарите си към вражеска територия. Безизразен, решителен, хладнокръвен. Изобщо не бе в негов стил.

Екранът се раздели на две и се появи нов образ: машината на времето от музея в града на Замъка. Абстрактната скулптура от електронни части беше заобиколена от въоръжени същества.

При първата си среща с Иван Род бе изпитал смущаващо силно желание да погали копринената козина на посланика. Сега го изпълваше също толкова непреодолимо чувство: искаше му се да заеме каратистка поза. Създанията бяха изваяни до най-малки подробности. Изглеждаха твърди като стомана, стояха като свити пружини и след схватка с тях дори инструкторите по ръкопашен бой от морската пехота щяха да са като прегазени от електрическа косачка. А какво беше онова там под голямата лява ръка, нещо като полускрит нож с широко острие?

— А — рече Джок, — демон. Предполагам, че онези фигури трябва да са били кукли, изобразяващи нашия вид. Като статуетките — така посредникът по-лесно е можел да ни опише.

— Толкова много? — удивено каза Род. — Пълен кораб с модели в цял ръст?

— Не знаем дали са били в цял ръст, нали? — отбеляза сламкарката.