Саймън Грийн - Светът на призраците

— Не знаех, че си и полтър 5 5 Съкратено от „полтъргайст“. Бел. прев. — обади се Изследователката.

— Предполагах, че е записано в досието ми.

— Досието ти е в „Ограничен достъп“.

— Би трябвало — съгласи се Гарвана.

Докато очите им се приспособяваха към острия блясък, те се вглеждаха по-внимателно в конструкцията пред тях. Кулата представляваше сложна и неразбираема метална решетка около ярко греещ кристален грозд. Тази структура подсказваше смисъл и предназначение, нямащи нищо общо с човешките.

— Какво е това? — Въпреки желанието си Фрост издаде своето изумление.

По лицето на Гарвана бавно плъзна усмивка.

— Ако съдим по остатъчните силови потоци, това е хипердвигателят на кораба. Макар и напълно да се различава от нашите. Империята използва кристалните технологии в компютрите си. Явно тези пришълци са им намерили и друго приложение.

Диана седеше прегърбена на креслото си в катера и се чудеше защо продължава да се чувства застрашена. Нещо я налетя изведнъж, докато се връщаха през металната гора към площадките за кацане. Не можеше да назове никаква определена причина, но есперката внезапно изпита непоколебима увереност, че я следи нещо грамадно, страховито и опасно. Стомахът й се сви, усети влага по лицето си. Успя да сдържи напиращия в гърлото й вик, но предчувствието за близка заплаха не я напусна, макар да не виждаше и чуваше каквото и да било, потвърждаващо опасенията. Нищо не помръдваше в мъглата между дърветата, единствените звуци бяха тихите гласове и стъпки на хората до нея. Диана разгърна своя есп, сканираше местността за нещо близко или прокрадващо се към групата. Нямаше промени. Дърветата пламтяха в съзнанието й като възклицателни знаци от светлина, но не забелязваше дори следа от друг живот в гората. Тя разпростря психическото си усилие надалеч, докато стигна Тринадесета база, и тогава видя нещото, отвърнало на погледа й.

Беше огромно и мрачно, запълнило цялата база, впиваше в нея гладните си очи. Сякаш някъде в безкрая дочу човешки гласове — писъци на страдание и ужас. Долавяше като кървавочервена пелена заплахата, близката смъртна опасност, но после всичко изчезна отведнъж, сякаш беше само плод на въображението й. Съсредоточи своя есп само върху базата, но там вече нямаше нищо. Ако въобще е имало.

Не каза на другите на какво се натъкна. Не разполагаше с доказателства, а и се случи за толкова кратко време, че не беше сигурна дали сама си вярва. Всичко тънеше в горещата мараня на трескав кошмар и дори самата неяснота на преживяването усилваше още повече ужаса й. Затова си премълча и щом влезе в катера, се сви в креслото като куче в колибка, опитваше се да не мисли за случката. Но така сякаш стана още по-зле и тя поиска от ИИ да й предава панорама на околността през комуникационната присадка. Стоманените стени като че изведнъж станаха напълно прозрачни — компютърът й предаваше симулация в реално време на сигналите от своите сензори. Навън се виждаха само площадките за кацане, дърветата, виещата се мъгла, двамата щурмоваци на пост и Тринадесета база, притаила се зад своя непробиваем силов екран. Би трябвало да се чувства спокойна и сигурна в катера с цялото му въоръжение, но само по-остро усещаше колко е видима и уязвима. Той беше единственият кораб на космодрума, струваше й се твърде лесна мишена, дребен и беззащитен сред огромното поле и заобикалящата го отвсякъде безкрайна гора. Тя внимателно оглеждаше всички посоки, не можеше да укроти опасенията си, но и не желаеше отново да разгръща своя есп от страх, че ще привлече вниманието на онези дебнещи очи.

И колкото повече отлагаше съобщението си, толкова по-убедена беше, че всичко е плод на уплахата, на разклатената й самоувереност. Опита да съживи в душата си поне отглас от въодушевлението, че е видяла кораб на непозната цивилизация, това донякъде й помогна да се справи със страховете. Нищо особено, само изпънати нерви от чакането и напрежението. Когато настъпи моментът да влязат в базата, всичко ще бъде наред. Но дотогава възнамеряваше да си отваря очите на четири и да крие психосилата си, ей така, за всеки случай.

Щурмоваците също бяха усетили нещо. Озъртаха се настръхнали през целия път до катера и почти с облекчение приеха заповедта на Капитана да застанат на пост отвън. А самият Сайлънс изглеждаше странно спокоен въпреки получената рана. Не искаше да разказва за станалото. Изтърпя, без да охне, докато медицинският комплекс на кораба забиваше в него половин дузина игли и нагласяше униформата му според състоянието на ребрата. Сега се изтягаше удобно в креслото си и разговаряше невъзмутимо с ИИ за паметния кристал, намерен от Диана в чуждия кораб. Один се зае с разгадаването му преди доста време, но явно се налагаше да създаде съвсем нови диагностични програми дори само за да проникне в проклетото нещо. Диана си позволи лека усмивка. Да беше знаела, че са нужни толкова усилия, щеше да насочи своя есп към кристала и да разчете данните направо. Само че това би означавало отново да разкрие своя есп, а още не беше готова за това.