Саймън Грийн - Светът на призраците

— Предположих. Гарвана ще й прави компания. Като са двамата, може и да изкопчат някакви данни.

— Моля да ме извините, че питам, Капитане — обади се Стасяк, — но защо този изменник е толкова важен за нас?

— Някога Гарвана беше Изследовател — съобщи Капитанът. — Може би най-способният сред тях. Обучен е да надхитря разумни същества, чието мислене коренно се различава от нашето.

— Щом е бил толкова кадърен — намеси се Рипър, — защо се е объркал? Как е минал на страната на Ашраите?

Сайлънс се усмихна насила.

— Вероятно сме прекалили с обучението му.

Той застана с лице към кораба на пришълците в падината, другите също насочиха погледите си натам. Гарвана се бе покатерил по грамадния корпус и стоеше до входа, открит от Диана. Черното наметало висеше по него като прибрани криле и повече отвсякога мъжът наподобяваше гарван, пируващ над нечий труп.

— Какво носи? — попита Стасяк.

— Силово копие.

— Но нали са обявени извън закона!

— Той също — усмихна се Капитанът.

Гарвана си проправяше път из криволичещите коридори на странния кораб, вървеше през паяжините по прорязаната от Фрост следа. Накрая тя го отведе в грамадна кръгла камера, дълбоко в недрата на кораба — просторна метална пещера, пълна със загадъчни машини. Стените бяха белязани с отвори на тунели. Бяха с най-различни размери, някои високо горе, наглед без начин човек да стигне до тях. Дебелите гниещи нишки на чудати воали висяха от тавана, преплетени с дълги кристални стебла, които проблясваха и искряха в несигурната светлина, въртейки се бавно. Мъждукаща светлина достигаше до залата от дълбините на тунелите, хвърляше необичайни удължени сенки по пода и тавана. Горещият влажен въздух бе наситен с воня на разпадащо се месо. Фрост излезе от сянката и Гарвана кимна любезно.

— Познавам те — заяви Фрост.

— Не — отрече Гарвана. — Бил е някой друг. Аз съм Гарвана, злокобният вестител. Аз съм унищожител на народи и светове.

Веждите на Фрост се вдигнаха.

— Нима?

— Ашраите вярваха в това.

Постояха загледани един в друг на променливата светлина, но каквото и да откриха в лицата си, запазиха го за себе си.

— Учуден съм, че ме помниш — най-сетне изрече Гарвана. — Мина много време.

— Всички Изследователи те помнят — каза Фрост. — В Академията и досега служиш за плашило. Ти наруши първото правило — намеси се.

— Да, отърсих се от дресировката си — съгласи се Гарвана. — Но нали все се намесвах в живота на една или друга раса! Когато си прекарал половината си живот в опити да насочваш ума си по странни пътища, става много трудно да съхраниш напълно човешкото у себе си.

Фрост вдигна рамене.

— Съпреживяването е полезен инструмент, но нищо повече. Другите раси съществуват, за да бъдат избивани. Намерих нещо интересно. Ела да видиш.

Тя го поведе към малко помещение встрани от главната пещера, през толкова нисък отвор, че се наложи да пропълзят на колене. Тясното пространство бе запълнено от остри кристални съоръжения, сливащи се без никакви шевове със стените и пода. Таванът едва позволяваше на хората да застанат изправени и огряваше всичко с мътна червена светлина, изглеждаща смущаващо органична. Подът беше неравен, с наредени по него ръбове като кости, пречещи им да стъпят устойчиво. Навсякъде уредите на явно високоразвита технология се преливаха в поникнали органи — живото и неживото функционираха в цялост, сякаш корабът бе и създаден, и отгледан.

— Това ми прилича на център за управление — обади се Фрост. — Поне един от тях. Проследих множество силови линии, които се събират тук, но няма как да се уверя без някои от уредите ми, а те останаха в „Тъмен вятър“.

— Определила ли си основния енергиен източник?

Фрост ядосано тръсна глава.

— Че аз даже не мога да намеря хиперпространствения двигател! Според нормите на всякаква логика това нещо дори не може да излети, камо ли да извършва междузвездни скокове.

Гарвана кимна, очите му бяха неразгадаеми и вглъбени.

— Вероятно ще успея да ти покажа двигателя.

Сякаш повял от нищото бриз надигна наметалото му и кожата на Фрост настръхна от странното блещукане по машините наоколо. Въздухът се сгъсти от недоловимо налягане, от усещането за нещо неизбежно и отприщено. В стената до нея се отвори люк и отново се прибра като метална челюст. Съоръженията почти неуловимо променяха формата си, стори й се, че някъде в далечината се чу изпълнен с мъка и гняв вой, сякаш разпадащият се кораб бе принудително върнат към ужасно подобие на живот. Гарвана се усмихваше твърде неприятно, тъмните му очи се взираха в нещо, достъпно само за тях. Ръката на Фрост неволно се плъзна към дръжката на оръжието в кобура. В този момент престъпникът й се струваше чужд и опасен като кораба, който изследваха. Гръмко бръмчене затресе пода, зъбите на двамата затракаха и главите им се разтърсиха. После подът в средата на помещението се разтвори, голяма кула от стомана и диаманти се издигна с такъв непоносим блясък, че мъжът и жената извърнаха глави настрана. Воят в тунелите затихна и внезапна тишина изпълни теснотията около тях. Чудатите машини отново замряха неподвижно. Гарвана и Фрост бавно се обърнаха към кулата, заслонили очи с ръце.