Саймън Грийн - Светът на призраците

Не й хареса насоката на мислите й, затова се съсредоточи върху околността. Металните дървета бяха невероятно красиви, светеха в мъглата като застинали фойерверки. Сега ги разглеждаше отблизо и не й се сториха толкова потискащо величествени. Топлото им сияние излъчваше дружелюбие, дори сякаш я поздравяваха… Разбира се, не би могла да каже същото за онова, което ги нападна по време на полета. Изведнъж денят стана по-студен, тя изтръпна за миг. Никога не бе си въобразявала такава ярост, надхвърляща всяка представа за мисъл или чувство. Гняв, който сякаш бе самостоятелна стихия. С достатъчно мощ да пробие корпуса на катера, проектиран да устоява и на атомни взривове. Тя погледна крачещите до нея щурмоваци и мимолетното усещане за сигурност отлетя, като че не бе го имало. Разрушителите и стоманените остриета не биха спрели тази сила.

Изхвърли мисълта от съзнанието си. С всяка крачка се приближаваше до кораб на неизвестна раса и до възможността за пръв контакт, нищо не биваше да помрачи радостта й. Ускори ход, едва ли не заподскача от въодушевление. Щурмоваците трябваше да се разбързат, за да я настигнат. Рипър се взираше замислено в нея, Стасяк също й хвърли мрачен поглед, но тя не им обръщаше внимание. После усмивката замръзна на лицето й, веселието я напусна в миг — нещо помръдна между дърветата недалеч от тях. Тя се закова на място, щурмоваците също спряха. Вторачиха се въпросително в нея, защото тя с мъка потискаше треперенето си.

— Не го ли чухте? — тихо попита Диана.

— Какво да сме чули? — отвърна с въпрос Стасяк, докато се опитваше да наблюдава във всички посоки едновременно и почти успяваше.

— Нещо се раздвижи в мъглата, беше наблизо. Знае, че сме тук.

Тя се съсредоточи докрай, опитваше се да докосне непознатото със своя есп, но то упорито оставаше извън пределите на съзнанието й.

— Поне можеш ли да ни посочиш мястото? — спокойно попита Рипър.

Диана кимна надясно и всички напрегнаха очи, като че можеха да пронижат мъглата. В студената тишина нищо не помръдваше.

— Няма никой там — Стасяк наведе оръжието си надолу. — Никаква проклетия не виждам. Нерви, еспер. Плашиш се от сенки.

— Там е — настояваше Диана. — Усещам го.

— Е, каквото ще да е, според мен е по-сигурно да се движим — подкани я Рипър. — Лю, мини напред. Аз ще пазя отзад. Еспер, ти остани между нас и ако пак го видиш, опитай се да ни го покажеш, без да го подплашиш. Не се бой, ние няма да позволим да ти се случи нещо лошо. Хайде да тръгваме. Леко и кротко…

Отново се насочиха към целта си. Диана вървеше с неравна крачка, озърташе се наляво и надясно, кожата на гърба й настръхна. Нещо я наблюдаваше, тя чувстваше заплахата като остър вкус в устата си. Пръстите й се свиха в юмруци, почти й се прииска да бе взела разрушител от катера. Мисълта съвсем смути спокойствието й, сякаш някой лисна кофа студена вода върху й. Нали беше еспер, а не убиец! Каквото и да ги следеше, трябваше да търси връзка с него. Само че на планетата нямаше други живи същества. Нали така твърдяха сензорите. Но уредите не реагираха на нападателите, които си бяха съвсем истински. Тя ясно долавяше присъствието им в своето съзнание, когато се скупчиха да смажат крехкия катер, ала се отдръпнаха, щом я забелязаха. Нея. „Защото са знаели, че ти си невинна“, каза Капитанът. Думата „невинна“ отекваше в мислите й като звън на камбана.

Някъде отляво с гръмък пукот тежко тяло си проби път между две дървета, събаряйки твърдите метални клони. Рипър настоятелно ги подкани с жест да не спират. Диана се извърна към Стасяк.

— Още ли мислиш, че ми се привижда?

Той изсумтя нечленоразделно, движеше оръжието си в широка дъга и търсеше ясна мишена. И вляво, и вдясно отекваха тежки стъпки, земята се тресеше. Диана затаи дъх, когато разбра, че шумът ги следва от двете им страни. Крачеше все по-бързо, щурмоваците не изоставаха, накрая и тримата побягнаха. Мощният тропот на нечии нозе ги настигаше без никакви усилия и разлюляваше почвата като при земетръс. Диана чувстваше напираща паника, струваше й големи усилия да не й даде воля. Каквото и да ги преследваше, то скъсяваше разстоянието. Есперката усещаше, че се движи по-мудно и се задъхва, но се насили да тича. След малко изскочиха на открито пространство, внезапно стъпките зад тях затихнаха. Тримата спряха измъчени и се обърнаха към дърветата, но мъглата пак беше пуста и тиха, чуваха само хриптенето в гърлата си.

— Какво стана, бе? — гласът на Стасяк стържеше. — Избягахме ли?