Клифърд Саймък - Човекоядци

В единия ъгъл на стаята имаше легло с нощно шкафче и лампа до него. В другия бяха подредени три удобни стола, а част от стената беше закрита от лавици с книги. До тях висеше картина. Едва след няколко минути вглеждане в нея Латимър я позна. Бе една от собствените му картини, нарисувана преди няколко години.

Той пристъпи по дебелия килим на пода и застана пред картината. Тя беше от ония, които особено му допадаха — всъщност доста неохотно се бе разделил с нея и не би я продал, ако не се нуждаеше отчаяно от пари.

Един човек седеше край задната врата на порутена къщурка. До него, там, където го бе изтървал, лежеше вестник, разгърнат на обявите с предложения за работа. От джобчето на безукорно чистата, но изтъркана работна риза стърчеше плик, сив плик, в какъвто се изпращат благотворителни чекове. Мазолестите ръце на човека лежаха неспокойно в скута, лактите бяха облегнати на бедрата, обвити в дрипави джинси. Не се беше бръснал от няколко дни и прошарените мустаци придаваха на лицето му мъртвешки сив оттенък. Отдавна неподстригваната коса бе чорлава като птиче гнездо, а хлътналите му очи под гъстите буйни вежди криеха чувство за безнадеждност. До ъгъла на къщата седеше мършава котка, на стената беше подпрян строшен велосипед. Човекът се взираше напред през задръстения с всевъзможни боклуци двор и погледът му отлиташе към полето — кафяво и мръсно сиво, напукано от суша и занемареност, а на хоризонта едва се мержелееха тънки и дебели фабрични комини, провлачили бледи валма от дим.

Картината беше сложена в тежка позлатена рамка — не най-добрият избор за подобна творба, помисли той. Имаше и бронзова табелка с названието, но не бе необходимо да се навежда към нея. Знаеше, че там е написано:

БЕЗРАБОТЕН

Дейвид Лойд Латимър

Колко отдавна беше, запита се той. Пет години ли бяха или шест? Спомняше си, че за модел му послужи човек на име Джони Браун. Няколко пъти го бе рисувал, Джони беше свестен мъж. По-късно, когато се опита да го намери, Латимър не откри никаква следа. По обичайните му места край кейовете не го бяха виждали от месеци и, изглежда, никой не знаеше къде се е запилял.

Преди пет или шест години — продадена, за да изкара насъщния, макар че бе смешно да се говори така, кога ли бе рисувал другояче освен за залъка? И ето я тук. Той се опита да си спомни купувача, ала не успя.

В стаята имаше гардероб и когато го отвори, откри закачени в редица чисто нови дрехи, ботуши и обувки, наместени като по конец на дъното, грижливо подредени шапки върху полицата. И всички щяха да са по мярка — сигурен беше. Ония, които бяха заложили капана и примамката, не пропускаха нищо. В скрина до леглото щеше да има бельо, ризи, чорапи и пуловери — такива, каквито би купил той.

„Грижат се за нас“, бе казала Енид, седнала до него на канапето пред буйния огън. Няма никакво съмнение, помисли той. Не им желаеха злото. Всъщност направо ги глезеха.

И логичният въпрос: защо? Защо само няколко души, прецизно подбрани сред стотици милиони?

Той пристъпи към прозореца и се загледа навън. Стаята беше от задната страна на къщата, тъй че пред очите му се разкриваха върхарите на призрачната брезова горичка. Изгрялата луна висеше като млечнобял глобус над мрачната океанска шир. От тази височина се виждаше и белотата на пенестия прибой при канарите.

Каза си, че трябва да намери време за размисъл, време да изясни всичко, да подреди в съзнанието си всички събития, които се бяха случили през последните няколко часа. Нямаше смисъл да си ляга; както беше напрегнат, не би успял и да мигне. Не можеше да размишлява в тази стая, а навярно и никъде другаде в къщата. Трябва да открие спокойно, простичко местенце. Може би ако излезеше да се поразходи за час, та макар и само нагоре-надолу по алеята, би смогнал да подреди мислите си.

Огънят в камината на ателието се бе превърнал в едва мъждукащо сияние сред жаравата, когато той мина край отворената врата.

— Ти ли си, Дейвид? — обади се нечий глас.

Той спря и се върна към вратата. На канапето пред камината се гушеше тъмна фигура.

— Джонатън? — запита Латимър.

— Да, същият. Защо не дойдеш да ми правиш компания? Аз съм стар бухал и често прекарвам дълги самотни часове. Ако искаш, на масата има кафе.

Латимър се приближи до канапето и седна. На масичката стояха чашки и кафеник. Наля си.

— Искаш ли още малко? — обърна се той към Джонатън.

— Да, благодаря — старецът подаде чашката си и Латимър я напълни. — Тая отрова я пия в греховни количества, — добави Джонатън. — Напитките са в барчето. Може би капчица бренди…