Клифърд Саймък - Човекоядци

Тухлената алея свърши и по-нататък липсваше шосе. Ливадата и отклонението слизаха донякъде, после се извисяваше гора и преграждаше пътя. Дива непроходима гора, мрачен гъсталак, грамадни дървета се възправяха там, където неотдавна бе шосето. До ноздрите му долетя влажният дъх на горска плесен; някъде сред мрака на короните закряска кукумявка.

Той пак се завъртя с лице към къщата и видя грейнали прозорци. Не може да бъде, каза си с пълно основание. В къщата нямаше жива душа, нямаше кой да включи лампите. Пък и най-вероятно електричеството отдавна беше прекъснато.

Но прозорците упорито продължаваха да светят. Дума да няма, лампите вътре бяха включени. Зад гърба си чуваше странния шепот на листата и вече не една, а две кукумявки си подвикваха.

Неохотно, без още да вярва, той пое нагоре по алеята. Трябваше да има някакво обяснение. Навярно щом го узнаеше, всичко щеше да му се стори съвършено просто. Може да се беше объркал някак, както се бе объркал малко по-рано днес, поемайки по погрешен път. Може би имаше провал в спомените, може би по странна и страшна причина бе пострадал от загуба на паметта. Това можеше и да не е къщата, в която влезе да огледа, макар да настояваше пред себе си, че несъмнено изглежда както преди.

Върна се по тухлената алея, изкачи се по стълбището към входа и още преди да бе стигнал последното стъпало, вратата се отвори и един човек в ливрея отстъпи настрани, за да го пропусне навътре. — Малко позакъсняхте, сър — каза човекът. — Мислехме, че ще дойдете доста по-рано. Останалите ви чакаха, но току-що влязоха да вечерят, предполагайки, че сте задържан от нещо неотложно. Заповядайте на масата.

Латимър се поколеба.

— Всичко е наред, сър — добави човекът. — Само в празнични случаи държим на специално облекло за вечеря. Изглеждате съвсем подходящо.

Вестибюлът бе осветен от къси свещи, закрепени в стенните свещници. Край тях висяха картини, а до стената бяха подредени малки канапета и няколко стола. От столовата долитаха звуците на разговор.

Икономът затвори вратата и тръгна през вестибюла.

— Насам, моля ви, сър.

Разбира се, всичко това беше безумие. Невъзможно бе да става наистина. Просто си го въобразяваше. Сигурно стоеше отвън на тухлената алея, обърнал гръб на гората с кряскащите кукумявки, и си въобразяваше, че е тук, в този сумрачен вестибюл, а пък от столовата се носят разговори и смях.

— Сър — каза икономът, — ако обичате.

— Но аз не разбирам. Тази къща преди час…

— Останалите ви чакат. Отдавна се надяваха да ви срещнат. Не бива да се бавите.

— Добре тогава — рече Латимър. — Няма да се бавя.

Пред входа на столовата икономът пак се отдръпна настрани да му направи път.

Останалите седяха край дълга, изискано подредена маса. Свещникът искреше от пламъчетата на дълги тънки свещи. Край стената стояха сервитьорки в спретнати униформи. В бюфета блестяха порцелан и гравиран кристал. На масата имаше букети цветя.

Мъж в зелена спортна риза и кадифено яке се надигна от масата и му махна с ръка.

— Насам, Латимър. Вие сте Латимър, нали?

— Да, аз съм Латимър.

— Мястото ви е тук, между мен и Енид. Засега няма да ви запознавам с всички. После ще имаме време за това.

Едва усещайки пода под краката си, Латимър тръгна към масата през мъглата, изпълваща съзнанието му. Непознатият все още не сядаше и го посрещна с протегната мускулеста ръка. Латимър протегна своята и усети топло, здраво ръкостискане.

— Аз съм Ъндърууд — каза човекът. — Хайде, сядайте. Без формалности. Тъкмо започвахме със супата. Ако вашата е изстинала, ще поръчаме да ви донесат нова.

— Благодаря — отвърна Латимър. — Сигурен съм, че няма нужда.

От другата му страна Енид подхвърли:

— Чакахме ви. Знаехме, че идвате, но толкова се забавихте.

— На някои им трябва повече време, отколкото на други — отбеляза Ъндърууд. — Така си е.

— Обаче аз не разбирам! — възкликна Латимър. — Не знам какво става.

— Ще разберете — каза Ъндърууд. — Всъщност няма нищо особено.

— Опитайте супата — подкани го Енид. — Много е хубава. Тук ни правят великолепна рибена чорба.

Тя беше дребничка, тъмнокоса и черноока, някак странно напрегната и жива.

Латимър пое лъжицата и гребна от супата. Енид бе права — великолепна рибена чорба.

Мъжът, седнал отсреща, се представи:

— Аз съм Чарли. По-късно ще си побъбрим. Готови сме да отговорим на всички въпроси.

— Знаете ли, и ние не сме твърде наясно — каза жената до Чарли. — Но няма значение. Аз съм Алис.