Клифърд Саймък - Човекоядци

Без да си дава труда да се съблича, той просто ритна обувките настрана, прекоси стаята, просна се на леглото и заспа още във въздуха.

Когато се събуди, наближаваше пладне. Изми се, среса се, реши да пренебрегне бръсненето и слезе по стълбите, все още замаян от невероятно дълбокия сън. Из къщата не се мяркаше никой, обаче в столовата му беше приготвено място и на бюфета чакаха захлупени чинии. Избра си дроб и бъркани яйца, наля си чашка кафе и седна на масата. От мириса на храна гладът му се развихри и след като омете чинията, той се върна за допълнително и втора чашка кафе.

Излезе през задната врата и пак не видя никого. Брезовата горичка се спускаше към брега. Далече наляво отекнаха два изстрела, изглежда, от ловна пушка. Навярно някой бе тръгнал за патици или яребици. Джонатън казваше, че тук ловът е добър.

Наложи му се предпазливо да си проправя път през хаотичния лабиринт от канари, докато се спусна на брега и ситните камъчета заскърцаха под краката му. Сто ярда по-нататък прииждащите вълни се разбиваха в разхвърляните скали и дори от това разстояние усети как мъгливи капчици пяна полепват по лицето му.

Зърна неясен проблясък между камъчетата и се приведе да види какво е. Отблизо разбра, че е ахат — колкото топка за тенис, нащърбен от едната страна, тъй че влажният от пяната ръб му придаваше прозрачно, восъчно сияние. Вдигна го, изтри с пръсти полепналите песъчинки и си припомни как в детството бе търсил ахати из изоставените кариери за чакъл. Малко зад този, който откри току-що, се търкаляше друг, леко настрани от него — трети. Той клекна, прегърби се и ги събра. Единият беше по-голям от първия, другият малко по-дребен. Все тъй клекнал, той ги гледаше, възхищаваше се на шарките им и след толкова години отново усещаше тръпката, която го пронизваше в детството при находка на ахат. Спомни си, че когато замина да учи в колежа, торбичката със съкровища така си остана скрита в ъгъла на гаража. Питаше се какво ли е станало с тях.

На няколко метра от него някакво същество излезе иззад купчина скали и се заклатушка към водата. Беше птица, висока около осемдесет сантиметра и смътно напомняща пингвин. Отгоре перата бяха черни, отдолу бели, край очите имаше широки бели кръгове. Малките криле помръдваха при всяка тромава стъпка. Човката беше остра и твърда: опасно нападателно оръжие.

Знаеше какво вижда — гигантска гагара, птица, която бе измряла в неговия свят, но преди няколко века е била често срещана от нос Код чак до далечния Канадски север. Моряците на Картие, отвратени от корабните дажби и прегладнели за прясно месо, избивали с тояги стотици от тях, някои изяждали веднага, останалите осолявали в бъчви.

След първата гигантска гагара се появи втора, после още две. Без да му обръщат внимание, те изтопуркаха по камъчетата до водата, гмурнаха се и отплуваха навътре.

Латимър продължаваше да клечи и гледаше птиците като омаян. Джонатън бе казал, че ще ги срещне на плажа, но едно беше да знае и съвсем друго — наистина да ги види. Сега по-ясно от всякога разбираше къде е попаднал.

Наляво пушките трещяха от време на време; иначе нямаше никакъв признак за присъствието на останалите от къщата. Далече отвъд водата провлачено ято гъски се плъзгаше ниско над вълните. Каменистият плаж излъчваше чувство на покой — такъв покой, помисли Латимър, какъвто навярно са изпитвали хората преди много години, когато светът, не е бил претоварен от човешки същества, когато е имало места, където подобен покой да се утай и съхрани.

Клекнал на плажа, той се сети за групата брези и внезапно, без дори да се съсредоточава, разбра защо бяха привлекли вниманието му — някакво изкривяване на перспективата, доловено от опитното му око на художник. Сбръчка чело и опита да си припомни какво точно не беше наред с перспективата, но каквото и да бе то, вече напълно се бе изпарило от паметта му.

Зърна нов ахат и отиде да го вдигне, а малко по-нататък по плажа намери още един. Това, каза си той, е неразработен, недокосван от човешки ръце рай за търсачи на камъни. Пусна ахатите в джоба си и продължи по плажа. Забеляза и други, ала вече не се навеждаше да ги взима. След време, някой друг път, можеше да открие дълги часове забава в търсенето им.

Когато се изкачи по плажа и пое нагоре по склона, видя Джонатън, седнал на стол върху верандата зад къщата. Изкатери се при него и се настани на съседния стол.

— Видя ли гагари? — запита Джонатън.

— Цели четири — каза Латимър.