Клифърд Саймък: Планетата на Шекспир

Имаме посетител , обяви Кораба. Дойде от хълмовете и чака точно пред рампата. Трябва да излезете да го посрещнете. Но бъдете нащрек и предпазливи и дръжте ръце върху оръжията си. Изглежда опасен тип.

Посетителят бе спрял на около шест-седем метра отвъд края на рампата и ги чакаше, когато Хортън и Никодим излязоха да го посрещнат. Беше висок колкото човек и стоеше на два крака. Ръцете му, увиснали вяло край тялото, не завършваха като ръце, а се разклоняваха в пипала. Не носеше дрехи. Тялото му бе покрито с оскъдна, линееща козина. Че съществото бе мъжко, се виждаше доста явно. Главата му сякаш бе гол череп. Беше лишена от коса или козина и кожата й бе здраво опъната върху структурата на костите. Челюстите бяха големи и удължени в едра муцуна. Изострените и продълговати зъби от горната челюст излизаха отвън и донякъде наподобяваха двата зъба на примитивния саблезъб тигър от древната Земя. Дългите и островърхи уши, залепени за черепа, изглеждаха твърди и стърчаха над голата заоблена глава. Всяко ухо завършваше с ярко червено пискюлче.

Когато стигнаха долния край на рампата, съществото ги заговори с гръмлив глас.

— Приветствам ви с добре дошли — рече то — на тази скапана планета.

— Откъде, по дяволите — изтърси смаяният Хортън, — знаеш езика ни?

— Научих всичко от Шекспир — отвърна съществото. — Шекспир ме научи. Но сега Шекспир е мъртъв и много ми липсва. Нещастен съм без него.

— Но Шекспир е много стар човек и не разбирам…

— Съвсем не толкова стар — каза съществото, — макар и наистина не млад, а освен това бе болен. Описваше себе си като човек. Приличаше особено много на вас. Предполагам, че ти също си човек, но другият не е човек, въпреки че има човешки черти.

— Прав си — рече Никодим. — Не съм човек. Аз съм най-близкото до човека нещо. Аз съм приятел на човека.

— Тогава това е много хубаво — каза съществото щастливо. — Наистина е хубаво. Защото аз бях това за Шекспир. Най-добрият приятел, който някога е имал, казваше той. Така ми липсва Шекспир. Възхищавам се толкова много от него. Можеше да прави цял куп неща. Единственото, което не успя, бе да научи езика ми. Затова бях принуден да науча неговия. Той ми разправи за големи кораби, които се движат шумно в пространството. Така че, когато ви чух да идвате, дотичах доста бързо, като се надявах, че идва някой от хората на Шекспир.

— Тук има някаква голяма грешка — обърна се Хортън към Никодим. — Не е възможно човек да е стигнал толкова далеч в космоса. Кораба се е мотал наоколо, разбира се, намалявайки скоростта си заради планетите, и това е отнело доста време. Но ние сме на почти хиляда години от…

— Земята в момента може да разполага с по-мощни кораби — прекъсна го Никодим, — движещи се неколкократно по-бързо от светлината. Много такива кораби може да са ни задминали, докато сме пълзели по пътя си. Така че, колкото и странно да изглежда…

— Говорите за кораби — каза съществото. — Шекспир също говореше за тях, но той нямаше нужда от кораб. Шекспир дойде през тунела.

— Слушай сега — рече Хортън, леко раздразнен, — опитай се да говориш смислено. Каква е тази работа с тунела?

— Искате да кажете, че не знаете за тунела, който свързва звездите?

— Никога не съм чувал за него — отвърна Хортън.

— Нека да се върнем малко назад — предложи Никодим — и да се опитаме да започнем по друг начин. Приемам, че си местен, от тази планета?

— Местен?

— Да, местен. Принадлежиш към това място. Тази е твоята родна планета. Роден си тук.

— Никога — отговори съществото доста възбудено. — Не бих и пикал върху тази планета, ако можех да я избегна. Не бих стоял и най-малката единица време, ако можех да си отида. Дойдох спешно да се спазаря да ме вземете с вас, когато си тръгнете.

— И ти си дошъл като Шекспир? През тунела?

— Естествено, че през тунела. Как иначе да дойда тук?

— Тогава напускането би трябвало да е лесно. Върви в тунела и си тръгни през него.

— Не мога — простена съществото. — Проклетият тунел не работи. Полудял е. Действа само в едната посока. Докарва те тук, но не те връща.

— Но ти каза, че е тунел към звездите. Добих впечатлението, че свързва много звезди.

— Повече, отколкото съзнанието може да преброи, но тук той има нужда от ремонт. Шекспир се опита и аз се опитах, но не можем да го поправим. Шекспир го удряше с юмруците си, риташе го с краката си, крещеше му, наричаше го с ужасни имена. Но не проработи.

— Ако не си от тази планета — рече Хортън, — може би ще ни кажеш какво си.