Клифърд Саймък: Планетата на Шекспир

— Това е съвсем просто. Аз съм месоядно, хищник. Знаете ли какво е хищник?

— Да. Който яде други форми на живот.

— Аз съм хищник — каза съществото, — и съм доволен, че съм такъв. Горд, че съм такъв. Има същества из звездите, които гледат с презрение и ужас хищниците. Те твърдят по погрешка, че не е редно да се ядат себеподобни същества. Казват, че това е жестоко, но аз ви казвам, че няма никаква жестокост. Бърза смърт. Чиста смърт. Абсолютно никакви страдания. По-добре от болестта и старостта.

— Добре тогава — рече Никодим. — Няма нужда да продължаваш. Нямаме нищо против хищниците.

— Шекспир казваше, че хората също са хищници. Но не като мен. С Шекспир си поделяхме месото, което убивах. И сам би убивал, но не бе толкова добър, колкото мен. Аз бях доволен да убивам за Шекспир.

— Обзалагам се, че е така — каза Хортън.

— Сам ли си тук? — попита Никодим. — Единственият ли си от твоя вид върху планетата?

— Единственият — отвърна Хищника. — Дойдох тайно. На никого не съм казал за това.

— Този твой Шекспир — рече Хортън, — и той ли е дошъл тайно?

— Имаше много безскрупулни същества, които биха искали да го намерят, като твърдяха, че им е направил въображаемо зло. Но той не желаеше те да го открият.

— Нима Шекспир е вече мъртъв?

— О, мъртъв е, разбира се. Аз го изядох.

— Какво?

— Само плътта — поясни Хищника. — Внимавах да не изям костите. И няма да се смутя да ви кажа, че бе твърд и жилав, а и миризмата му не ме привличаше. Имаше странен вкус.

Никодим бързо взе думата, за да смени темата.

— Бихме се радвали — каза той, — ако отидем до тунела и видим дали не може да го оправим.

— Наистина ли бихте го сторили, съвсем приятелски? — попита Хищника с благодарност. — Надявах се, че ще го направите. Можете ли да ремонтирате проклетия тунел?

— Не знам — отговори Хортън. — Можем да го погледнем. Не съм инженер…

— Аз — обяви Никодим — мога да стана инженер.

— Можеш на куково лято — сопна се Хортън.

— Ще го погледнем — рече лудият робот.

— Значи всичко е уговорено?

— Можеш да разчиташ — отвърна Никодим.

— Добре — каза Хищника. — Ще ви покажа древния град и…

— Древен град ли има?

— Преувеличавам — поправи се Хищника. — Поддавам се на ентусиазма, че тунелът ще бъде поправен. Може би не е истински град. Може би е само крепост. Много стара и разрушена, но вероятно интересна. Сега обаче трябва да вървя. Звездата е слязла ниско. Най-добре е човек да се е подслонил, преди мракът да се спусне над това място. Радвам се, че се запознахме. Радвам се, че хората на Шекспир дойдоха. Здравейте и сбогом! Ще се видим сутринта и тунелът ще бъде поправен.

Той се обърна внезапно и затича леко към хълмовете, без да престава да поглежда назад.

— Много загадки има тук — рече Никодим, като поклати глава. — Има много за мислене. Много въпроси за задаване. Но най-напред трябва да ви приготвя вечерята. Вече мина достатъчно време, откакто сте се събудили от студения сън, така че спокойно можете да ядете. Добра, питателна храна, но не голямо количество наведнъж. Трябва да въздържате лакомията си. Трябва да поглъщате храната бавно.

— Почакай само за минутка — каза Хортън. — Трябва да ми обясниш някои неща. Защо ми взе думата, когато знаеше, че исках да разпитам за изяждането на този Шекспир, който и да е той? Какво имаш предвид с това, че можеш да станеш инженер? Много добре знаеш, че не можеш.

— Всичко по реда си — отвърна Никодим. — Трябва, както казвате, да се обяснят някои неща. Но първо трябва да се нахраните, а слънцето почти залезе. Чухте какво каза съществото — трябва да сте под покрив, когато слънцето залезе.

— Суеверие — измънка Хортън. — Бабини деветини.

— Бабини деветини или не — отвърна Никодим, — но е най-добре да се спазват местните обичаи, докато човек не е сигурен.

Като погледна към морето от развълнувана трева, Хортън видя, че линията на хоризонта е разполовила слънцето. Полюшващата се трева изглеждаше като лист блестящо злато. Докато наблюдаваше, слънцето се потопи още по-дълбоко в златния блясък и докато потъваше, небето на запад промени цвета си на болнаво лимоненожълт.

— Странен светлинен ефект — каза той.

— Хайде, да се връщаме на борда — подкани го Никодим. — Какво искате да ядете? Супа „Виши“ може би — как ви звучи? Телешко филе, печени картофи?

— Добър кулинар си — похвали го Хортън.

— Аз съм майстор готвач — рече роботът.

— Има ли нещо, което да не си? Инженер и готвач. Какво още?