Клифърд Саймък: Планетата на Шекспир

Хелън щеше да го чака, сигурен бе в това. Мери и Том можеха да тръгнат, но Хелън щеше да го чака.

Обзет от страх, той блъсна шкафчето, върху което бе изписано името му. Трябваше да дръпне рязко ръчката, след като я бе завъртял, за да го отвори. Вакуумът отвътре се съпротивяваше и капакът изпука, когато се отвори. На закачалките висяха дрехи, а обувките бяха подредени старателно в редица. Той грабна едни панталони и ги нахлузи, после пъхна краката си в чифт боти. Когато отвори вратата на шлюза, видя, че преддверието бе празно и че главната врата на кораба стоеше отворена. Прекоси на бегом помещението към отворената врата.

Рампата бе спусната надолу към равнина, покрита с трева, която се простираше наляво до хоризонта. Вдясно се издигаха нагънати хълмове, а зад тях се извисяваше до небето могъща планинска верига, чийто син цвят потъмняваше в далечината. В равнината нямаше нищо друго, освен трева, която се вълнуваше като океан под поривите на вятъра. Хълмовете бяха покрити с дървета, чиито листа бяха в черно и червено. Въздухът имаше свеж, остър дъх. Наоколо не се виждаше никой.

Той се спусна до средата на рампата и все още никой не се виждаше. Планетата бе самата пустота и тази пустота, изглежда, се протягаше да го хване. Опита се да извика, за да запита има ли някой там, но страхът и празнотата изсушиха думите му и той не можа да ги произнесе. Тръпки го побиха, когато проумя, че имаше нещо нередно. Не трябваше да бъде така.

Обърна се, изкачи бързо рампата И влезе през люка.

— Корабе! — извика той. — Корабе, какво по дяволите става?

Какъв е проблемът, мистър Хортън? , отвърна Кораба спокойно и безучастно направо в съзнанието му.

— Какво става? — провикна се Хортън повече ядосан, отколкото уплашен, ядосан от надменното спокойствие на това голямо чудовище Кораба. — Къде са всички останали?

Мистър Хортън , рече Кораба, други няма.

— Какво искаш да кажеш с това други няма? На Земята бяхме цял екип.

Ти си единственият , отвърна Кораба.

— Какво е станало с другите?

Мъртви са , отговори Кораба.

— Мъртви? Как така мъртви? Едва до онзи ден те бяха с мен!

Бяха с теб , каза Кораба, преди хиляда години.

— Ти си луд. Хиляда години!

Толкова време е изминало , поясни Кораба, като продължаваше да говори в съзнанието му, откакто тръгнахме от Земята.

Хортън чу шум зад себе си и се извърна. През вратата влезе един робот.

— Аз съм Никодим — рече роботът.

Беше обикновен робот, домашен прислужник, от типа, който на Земята би бил иконом или лакей, готвач или разносвач. Нямаше никакви механични подобрения в тялото му — не беше нищо друго, освен едно раздрънкано парче обикновено желязо.

Не е нужно , обади се Кораба, да го презираш толкова. Ще откриеш, сигурни сме, че той е доста полезен.

— На Земята…

На Земята , рече Кораба, сте свикнали с механичните чудеса, в които твърде много неща могат да се развалят. Подобна машинария не може да бъде изпратена на такава далечна експедиция. Вероятността нещо в нея да се счупи ще е прекалено голяма. Но Никодим няма нищо, което може да се повреди. Със своето просто устройство той има големи шансове да оцелее.

— Съжалявам — каза Никодим на Хортън, — че не бях там, когато сте се събудили. Бях излязъл да поразузная наоколо. Мислех, че ще имам достатъчно време да се върна при вас. Явно медикаментите за възстановяване и пренастройване са въздействали много по-бързо, отколкото предполагах. Обикновено е необходимо доста време, за да се съвземе човек от студения сън. Особено от толкова продължителен студен сън. Как се чувствувате вече?

— Объркан — отвърна Хортън. — Напълно объркан. Кораба твърди, че съм единственият човек, останал жив, като предполага, че другите са мъртви. И каза нещо за някакви си хиляда години…

Или по-точно , намеси се Кораба, деветстотин петдесет и четири години, осем месеца и деветнадесет дни.

— Тази планета — рече Никодим, — е много красива. В много отношения прилича на Земята. Има незначително повече кислород, притеглянето е малко по-слабо…

— Добре — прекъсна го остро Хортън, — след всичките тези години най-накрая сме кацнали на много красива планета. Какво е станало с всички останали красиви планети? За близо хиляда години, движейки се почти със скоростта на светлината, трябва да сме…

— Прелетели покрай доста много планети — продължи Никодим, — но никоя от тях не бе красива. На никоя от тях не бе възможно да се живее. Млади планети, с неоформена още кора, с полета от клокочеща магма, огромни вулкани, широки басейни с течна лава, с небе, задръстено от кипящи облаци прах и отровни пари, все още без вода и с недостатъчно кислород. Стари планети, на прага на смъртта, с пресъхнали океани, разредена атмосфера, без следа от живот върху тях — живот, който ако е съществувал някога, вече е изчезнал. Газови гиганти, обикалящи по орбитите си като огромни раирани мраморни топки. Планети, твърде близо до слънцата си, изгорени от радиацията. Планети, твърде далече от слънцата си, с ледници от втвърден кислород и морета от разкашкан водород. И други планети, претърпели различни катастрофи, обвити в смъртоносна за какъвто и да е живот атмосфера. И няколко, само няколко кипящи от живот планети с джунгли, обитавани от агресивни форми на живот, толкова гладни и кръвожадни, че би било самоубийство да се кацне на тях. Пустинни планети, на които животът изобщо не се е зародил — гол камънак, без почва, с твърде малко вода и заключен в ерозиращите скали кислород. Влязохме в орбита около някои от планетите, които открихме, на други хвърлихме само бегъл поглед. На няколко дори кацнахме. Кораба притежава всички данни, ако искаш да ги разпечаташ.