Клифърд Саймък: Планетата на Шекспир

Чуват се гласове, че неговите романи оттогава били станали по-лековати: приятни четива, често с носталгична нотка, но които бързо се забравят, след като си ги прочел. Ще си позволя да не се съглася с подобни оценки. Като най-силен довод ще се опитам да използвам настоящата книга. „Планетата на Шекспир“ (1976 г.) в никакъв случай не е четиво еднодневка. Богатството на идеи и образи в него, на философско проникновение и на въздействащ хуманизъм го превръща в образец на най-хубавото, което е способна да ни разкаже фантастиката. В него авторът е успял да съчетае може би най-трудното в подобен род повествования — художествената пълноценност и динамичната фабула. Обединил е в неразривна връзка различните типове на фантастичното — „твърдата“ фантастика в лицето на робота Никодим с обобщените образи на Хищника, чудовището и дракона, персонажи от типичната „фентъзи“. Излиза, че стоманените човеци, снабдени с разум, могат да хармонират чудесно с герои, взети сякаш от фолклора на народите, когато са подчинени на умелото перо на такъв голям майстор. Разбира се, основният двигател на действието, главният герой в книгата, е човекът — с всичките негови колебания, извисявания и падения. С несъвършената си физика, с необузданите си мисли, с вечните си противоречия. Но в този измислен свят на бъдещето, населен с причудливи форми на живот, след всичките изпитания той е отговорен пред своя род. Авторът разговаря с читателя за любовта и дълга, за величието и падението, за гениалността и лудостта. Възможно ли е да се сътвори разум, който да може да разбере цялата Вселена? Една от любимите теми на Саймък — за контакта между разнородните космически цивилизации — и тук е развита оригинално, в известен смисъл затрогващо и дори с чувство за хумор.

Художествено превъплъщение на борбата на доброто със злото, вечната тема на изкуството, тук е намерила своя интерпретация. Всъщност нали майсторството на твореца е именно в това — да намери своя собствен тон в хармоничното многообразие на литературната магия. И трябва да се подчертае, че и в „Планетата на Шекспир“ Саймък е успял да бъде на висотата на своя талант.

Може би няма по-подходящо мото за творчеството на големия писател фантаст от съждението, изказано от свръхразума на Кораба в романа: „Животът, колкото и да е малък, не може да е незначителен. Животът, в точния смисъл на думата, е единственото нещо, което има значение в цялата Вселена“

Асен Милчев

Бяха трима, въпреки че понякога се сливаха в един. Когато това се случваше по-рядко, отколкото трябваше, този един не съзнаваше, че някога са били трима, тъй като той бе странно съчетание на личностите им. Когато се превръщаха само в него, трансформацията бе нещо повече от просто сумиране на тримата, сякаш при това тяхно обединяване се прибавяше ново измерение, което правеше сбора им по-голяма величина от цялото. Единствено когато тримата бяха едно единно цяло, което не съзнаваше, че са трима, смесването на трите мозъка и на трите личности се доближаваше до смисъла на съществуванието им.

Те бяха Кораба и Кораба бе самите тях. За да станат Кораба или за да се опитат да станат Кораба, те бяха пожертвали таланта си и може би голяма част от човешката си същност. Бяха пожертвали навярно и душите си, въпреки че с това допускане никой, а най-малко от всички те самите, не бе съгласен. Подобно несъгласие, трябва да бъде отбелязано, нямаше нищо общо с вярата или липсата на вяра, че могат да имат души.

Бяха в космоса, също както и Кораба, и това се подразбираше, тъй като самите те бяха Кораба. Беззащитни всред самотата и пустотата на космоса, както бе беззащитен и Кораба. Беззащитни най-напред по отношение на представата за пространството, което не бе напълно разбираемо, и по отношение на представата за времето, което в крайна сметка бе още по-малко разбираемо от пространството. И също така беззащитни, както най-накрая разбраха, по отношение на онези свойства на пространството и времето — безкрайността и вечността — две понятия, които не бяха във възможностите на нито един разум.

С течение на вековете те заедно стигнаха до убеждението, че наистина ще се превърнат в Кораба и единствено в Кораба, като се освободят от всичко, което са били преди. Но все още не бяха достигнали тази точка. Човешката им природа продължаваше да се обажда, паметта им продължаваше да си спомня. Те все още чувстваха от време на време предишните си личности, може би вече не толкова силно, не с такава голяма гордост, тъй като не ги напускаше съмнението, че не са били толкова благородни в саможертвата си, колкото бяха успели някога да убедят себе си. Защото най-накрая прозряха, макар и не всички едновременно, а един по един, че са били виновни за семантичното извъртане, когато са използвали термина „саможертва“, за да скрият и замаскират егоистичната си същност. Един по един, през тези къси периоди, когато бяха наистина честни със себе си, те прозряха, че досадните съмнения, които не ги оставяха на мира, биха могли да бъдат по-важни от гордостта.

Читать дальше