Клифърд Саймък - Гробищен свят

Слънцето залезе и оттатък пукнатината здрачът бързо се сгъсти. Светът потъна в мрак и останахме сами.

Нещо се размърда оттатък кръга на огъня, в откритото тъмно пространство. Нещо изтрака върху скалата.

Скочих на крака и тогава видях неясните бели очертания. Уулф влезе тичешком при нас, а металното му тяло блестеше на светлината на огъня.

От стоманените му челюсти висеше отпуснатото тяло на един заек.

Биваше си го Уулф да лови зайци.

О’Гиликъди и свитата му пристигнаха, когато вече довършвахме заека. Без сол нямаше кой знае какъв вкус, но все пак беше храна, а за целия ден бяхме изяли само гроздето. Самият факт, че ядяхме, правеше живота да изглежда по-сигурен, а нас — не дотам обречени.

Уулф лежеше между двама ни изтегнат близо до огъня, отпуснал масивната си глава върху металните лапи.

— Само да можеше да говори — рече Синтия, — щеше да бъде много хубаво. Може би щеше да ни разкаже какво се е случило.

— Вълците не говорят — казах аз, дъвчейки пищяла на заека.

— Но роботите говорят. Елмър говори. Дори Мустанг говори. А Уулф всъщност е робот. Никакъв вълк не е. Просто е направен да прилича на вълк.

Уулф раздвижи очи, за да погледне първо единия, после другия от нас. Не каза нито дума, но удари по скалата с металната си опашка и вдигна ужасен шум.

— Вълците не удрят с опашка — каза тя.

— Откъде знаеш?

— Четох някъде. Вълците нито удрят с опашките си, нито ги въртят. Кучетата правят това. Уулф повече прилича на куче, отколкото на вълк.

— Това ме тревожи. Ето на, отначало жадуваше за нашата кръв. И изведнъж промени начина си на мислене и ни стана приятел. Не е много логично.

— Започвам да вярвам — каза Синтия, — че на Земята всъщност нищо не е много логично.

Седяхме край огъня, обградени от магическия му кръг. Колебливата му светлина непрестанно блещукаше и навсякъде наоколо се усещаше някакво странно оживление.

— Имаме гости — рече спокойно Синтия.

— Това е О’Гиликъди — казах аз. — О’Гиликъди, тук ли сте?

— Тук сме — каза О’Гиликъди. — И сме много. Идваме да ви правим компания сред тоя пущинак.

— А може би и да ни донесете някакви вести?

— О, да. Носим и вести.

— Искаме да знаете — каза Синтия, — че с вести или не, ние се радваме, че сте тук.

Уулф мръдна ухото си, сякаш имаше някаква муха, но муха нямаше. А и да имаше, тя не би досаждала на Уулф.

Духове, помислих си аз. Мястото гъмжеше от духове, най-главният, от които се наричаше О’Гиликъди. Тук имаше духове, а ние ги приемахме, сякаш бяха хора или са били хора, и това бе лудост. При обичайни обстоятелства един дух е приемлив, ала тук, при тези условия, духовете бяха не само приемливи, но и нещо съвсем обичайно.

И мислейки за това, се ужасих от неестествеността на нашето положение — колко наопаки бе всичко в сравнение със спокойната красота на Олдън, колко изопачено бе всичко в сравнение дори и с привидното величие на Гробището. Защото всъщност неестествени изглеждаха вече именно тези две места. Бяхме тъй дълбоко затънали в реалността на това безумно приключение, че обикновените места, които познавахме, сега ни изглеждаха странни и далечни.

— Страхувам се — говореше О’Гиликъди, — че не сте на безопасно разстояние от лапите на крадците на трупове. Те все още ви преследват с голяма кръвожадност.

— Искате да кажете — рекох аз, — че те искат скалповете ни за Гробището.

— Това е голата истина и вие я измъкнахте на бял свят — рече О’Гиликъди.

— Но защо? — попита Синтия. — Не може те да са приятели на Гробището.

— Не — каза О’Гиликъди, — вярно е, че не са. На тази планета Гробището няма приятели. И въпреки това, всеки с най-голямо желание би им направил услуга, надявайки се на някаква услуга в замяна. Така покварява огромната власт.

— Но те няма какво да искат от Гробището — подчерта Синтия.

— Вероятно само засега. Но една отложена услуга си остава услуга и може да си я поискат по-късно. Така човек трупа точки.

— Казахте, че никой не би се отказал от една услуга — казах аз. — А вие?

— Нашият случай е по-различен — отговори О’Гиликъди. — Гробището не може да направи нищо за нас, но което е дори по-важно, то не може да ни направи нищо. Не се надяваме на услуги и затова не се страхуваме.

— Освен това казвате, че не сме в безопасност?

— Те ви преследват — продължи О’Гиликъди. — И ще продължават да ви преследват. Тази сутрин претърпяха поражение от вас и от това им горчи в устата. Един бе убит от стоманения вълк, а друг умря…