Клифърд Саймък - Гробищен свят

Поколебах се.

— Бих могъл да се върна. Ти продължавай нагоре по клисурата. Ще те настигна.

— Не бива пак да се разделяме. Трябва да се държим заедно. Щяхме да избегнем всичко това, ако бяхме заедно с Елмър.

— Уулф ги принуди да се покачат по дърветата. Или са по дърветата, или са избягали.

— Не — каза тя. — Някои от онези по дърветата имат пушки. Освен това са прекалено много, за да се справи Уулф. Сигурно са се пръснали. Няма да може да преследва всички.

— Значи ги забеляза и затова цапардоса оня дангалак с тенджерата.

— Видях ги, когато се плъзгаха надолу по склона. Но и без това щях да го цапардосам. Не можехме да им се доверим, Флеч. Така че никакво връщане назад. Ще трябва и аз да дойда с теб, но се страхувам да тръгна.

Отстъпих. Не можех да реша честно дали й отстъпих, или самият аз не желаех да се върна.

— По-късно — казах аз. — По-късно, когато всичко свърши, ще можем да се върнем и да си приберем нещата.

Обаче знаех, че вероятно никога няма да го сторим. Пък дори и да се върнехме, можеше да не са там.

Тръгнахме нагоре по клисурата. По нея се вървеше така трудно, както и по оная, по която бяхме слезли; дори по-трудно, защото сега се изкачвахме.

Оставих Синтия да върви напред и започнах да се безпокоя. Когато напуснахме пещерата, сигурно и двамата сме били напълно обхванати от паника. Било е съвсем просто, отнемащо не повече от минута, да грабнем раниците си. Обаче не го сторихме и сега бяхме без храна, без завивки, без нищо. Освен огън, помислих си аз, запалката беше в джоба ми. Когато осъзнах, че имахме огън, се почувствувах малко по-добре.

Пътят бе убийствен и понякога трябваше да спираме, за да си почиваме. Ослушвах се за някакъв звук откъм пещерата, но не чувах нищо и започнах да се чудя, доста озадачен, дали това, което си спомнях; наистина се бе случило там. Разбира се, знаех, че се бе случило.

Наближавахме върха на хребета и клисурата постепенно изчезна. Изкатерихме се до билото. Хребетът бе покрит с гъста гора и когато стигнахме върха, се озовахме в приказно красива местност. Дърветата бяха дебели, обагрени в червено и жълто, по някои имаше пълзящи растения, които със своето тъмно злато и ярък пурпур се открояваха като рани в кората. Денят бе ясен и топъл. Гледайки цветовете, си спомних оня първи ден — само преди няколко дни, които повече ми приличаха на седмици, — когато тръгнахме от Гробището и се спуснахме по хълма до първата, разкрасена от есента гора, която изобщо виждах.

Стояхме и гледахме назад, откъдето бяхме дошли.

— Защо трябва да ни преследват? — попита Синтия. — Вярно, взехме им конете, но ако само това е причината, би трябвало да преследват конете си, а не нас.

— Може би за отмъщение. Някаква изопачена идея да си разчистят сметките с нас. Вероятно само една част от тях са по следите ни. Другите сигурно гонят конете.

— Може и така да е, но не мога да си наложа да го мисля. Тук се крие още нещо.

— Гробището — казах аз, без да съм съвсем наясно какво точно имах пред вид под тази дума, макар че Гробището наистина изглеждаше замесено по някакъв начин във всичко, което ставаше. Ала щом казах това, цялата картина се оформи в ума ми.

— Не виждаш ли — казах аз. — Гробището има пръст във всичко, което става. Те могат да оказват натиск. В селището някой получи каса уиски, за да се опита да взриви Мустанг. Да вземем крадците на трупове…

— Но крадците на трупове са друго нещо — каза Синтия. — Те крадат от Гробището. Гробището им поставя капани. Не биха сключвали сделки с Гробището.

— Виж какво, може би те просто се опитват да се подмажат малко на Гробището. Видели са, че вълците са по следите ни, а само Гробището би насъскало вълците по нас. Но вълците не успяха. За хора с техния начин на мислене това е изглеждало много просто, като благоприятна възможност. Щом вълците не са успели, занесат ли те главите ни, могат да изкарат нещо от това. От просто по просто.

— Възможно е — каза тя. — Небето е свидетел, че всичко се свежда до елементарни неща.

— А в такъв случай най-добре ще е да тръгваме.

Слязохме по склона, поехме по друго, осеяно с камъни дефиле и вървяхме по него, докато се съедини с малко по-широка клисура, по която се вървеше по-лесно.

Намерихме едно дърво, почти скрито под огромна лоза, и аз се покатерих на него. Птици и разни дребни животни бяха изпояли гроздето, но намерих няколко чепки, по които плодът се бе позапазил. Започнах да ги късам и да ги пускам през клоните на земята. Гроздето излезе малко кисело, но не обръщахме голямо внимание на това. Бяхме гладни и с него позалъгахме глада си, обаче знаех, че трябва по някакъв начин да похапнем още нещо освен гроздето. Нямахме въдички, но имах сгъваем нож, с който можехме да насечем върбови клонки и да стъкмим от тях рибарски сак, с който да уловим някоя и друга риба. Спомних си, че нямаме сол, но както бяхме гладни, щяхме да минем и без сол.