Клифърд Саймък - Гробищен свят

— Направиха го — каза Синтия шепнешком. — Направиха го, без дори да ни попитат.

Стоях там и се чудех дали всичко това не бе някаква халюцинация — продължение на халюцинацията с О’Гиликъди, и се надявах, че е — защото знаех, че ако едното е халюцинация, то и другото непременно би трябвало да бъде.

— Но той каза частица от секундата — рече Синтия — и това щяло да бъде достатъчно. Някакъв отрязък време, който да ни защити от настоящето. Колкото да мигне човек — и изчезва от него.

— Допуснали са груба грешка — казах аз. — Допуснали са много груба грешка.

Защото знаех, че това не беше халюцинация. Бяхме придвижени във времето, и то през много по-голям отрязък от време, отколкото малката частица от секундата, за която бе говорил О’Гиликъди.

— Те никога досега не са го опитвали — казах аз. — Дори не бяха сигурни, че ще могат наистина да го направят. Ние бяхме първият им експеримент и проклетите глупаци допуснаха грешка.

Тръгнахме из клисурата под ярките слънчеви лъчи и аз погледнах нагоре към отвесните урви, но там не растяха кедри.

Заля ме вълна от гняв. Кой знае колко назад във времето ни бяха запратили. Най-малко толкова назад, че кедрите не бяха още поникнали, а кедровото дърво, ако не се лъжа, изисква безкрайно дълъг период от време, за да порасне. Някои от кедрите, които растяха по скалистите стени, трябва да бяха вековни.

Хубаво се наредихме, помислих си аз. Преди, когато бяхме в своето настояще, се бяхме изгубили в пространството, ала сега бяхме изгубени във времето. И нямаше никакъв сигурен начин за връщане. Капан на времето, бе казал О’Гиликъди, но ако той знаеше толкова за тези капани, колкото знаеше за преместването на хора във времето, нямаше никаква гаранция, че ще може да направи онова, което каза, че ще направи.

— Много назад във времето сме, нали? — попита Синтия.

— Ужасно права си, точно така е — казах аз. — Един бог знае колко назад. И при това не мисля, че нашите умници призраците знаят за това.

— Но, Флеч, там крадците на трупове бяха по следите ни.

— Е да, бяха и Уулф щеше да загуби цели три секунди, за да ги прогони. Всъщност не беше необходимо да ни пращат в миналото. О’Гиликъди изпадна в паника.

— Уулф не е с нас — каза Синтия. — Бедният Уулф. Него не могат да го изпратят. Кой ще ни лови зайци сега?

— Сами ще си ги ловим.

— Чувствувам се самотна без Уулф. Толкова бързо свикнах с него.

— Не можеха нищо да направят. Той просто беше един робот…

— Робот-мутант — каза тя.

— Няма роботи-мутанти.

— Мисля, че има. Или би могло да има. Уулф се промени. Какво го накара да се промени?

— Елмър го е сплашил, когато е разбил другарите му. Уулф бързо е бил обърнат в правата вяра и затова премина към печелившата страна.

— Не, не може това да е било причината. Разбира се, сигурно се е изплашил, но това не би го променило по начина, по който се промени. Знаеш ли какво си мисля, Флеч?

— Нямам представа.

— Той е еволюирал. Един робот може да еволюира.

— Възможно е — казах аз, без изобщо да съм убеден, но трябваше да кажа нещо, за да я накарам да спре да бъбри. — Хайде да поразгледаме малко наоколо, за да видим къде сме.

— И кога сме, нали?

— И това също. Ако успеем.

Тръгнахме надолу по клисурата, като се движехме мудно и някак неуверено. Сега, разбира се, не бе необходимо да се бърза; никой не ни гонеше по петите. Но не беше само това. Струва ми се, че в нашата мудност и неувереност имаше някакво нежелание да вървим по тоя свят, някакъв страх от онова, което може би се криеше в него, тъй като не знаехме какво можехме да очакваме, а също и съзнанието, че се намирахме в миналото, в едно непознато и враждебно време и че нямахме право да бъдем там. Самата структура на този свят бе някак различна — не само защото липсваше свежата зеленина на тревата и дърветата бяха по-малки, а поради чувството за някаква необяснима разлика, която вероятно не беше на материална, а изцяло на психологическа основа. Продължавахме да вървим надолу из клисурата, без да отиваме някъде, движейки се безцелно. Хълмовете отстъпиха малко назад, а клисурата се разшири и пред нас се изпречиха други хълмове, които се синееха в небето.

Забелязахме, че долината, по която вървяхме, навлезе в друга долина и след около миля стигнахме реката, в която вливаше водите си потокът, който следвахме. Реката бе широка и течеше много бързо, водите й бяха тъмни и сякаш мазни от скоростта и течейки, тя мърмореше приглушено. Беше малко страшно да се гледа тази река.