Клифърд Саймък - Гробищен свят

Яздейки нататък, като подскачах и се люшках в ритъма на Елмъровата клатушкаща се походка, забелязах, че Гробището, въпреки цялата си прехвалена хубост, всъщност бе неприветливо, мрачно място. Царяха безкрайно еднообразие и монотонен ред и то излъчваше чувство за смърт и безвъзвратност.

Не бях имал време да се тревожа преди, но сега започнах да се безпокоя. Странно, но най-силно ме тревожеше това, че Гробището, след доста вялото усилие, не се бе опитало наистина да ни спре. Макар че казах си аз, ако Елмър не бе успял да счупи сандъка си, Рейли и неговите хора щяха да ме поставят натясно. Но при това положение почти изглеждаше, че Бел е решил да ни пусне да вървим, понеже знаеше, че когато и да пожелае, може да протегне ръка и да ни залови. Не се залъгвах по отношение на Максуел Питър Бел.

Чудех се също дали щяха да предприемат нови покушения срещу нас. Може би нямаше; най-вероятно бе Бел и Гробището да изгубеха интереса си към нас. Можехме да отидем, където пожелаем, и това нямаше да има значение. Защото където и да отидехме каквото и да правехме, не бе възможно да напуснем Земята без помощта на Гробището.

Оплесках я, казах си аз. Влязох и започнах да се правя на всезнайко пред надутия Бел и така погубих всякаква възможност за каквито и да било служебни отношения с него и Гробището. Макар че разбирах — каквото и да бях сторил, можеше да се окаже без значение. Трябваше навреме да разбера, че на Земята човек или се съобразяваше с Гробището, или не се залавяше с нищо. Тази рискована работа бе обречена още от самото начало.

Въпреки че вероятно бе минало доста време, аз не го бях усетил — така бях потънал в грижи, че бях загубил всякаква представа за времето — но най-сетне пътят възлезе на един хълм и там свърши, а това бе също и краят на Гробището.

Погледнах към долината под нас и към редиците хълмове, които се извисяваха над нея, и ахнах от удивление пред тази гледка. Това бе странна гориста местност, потънала в пламтящи багри, които светеха като сияйни огньове под лъчите на следобедното слънце.

— Есен — каза Елмър. — Бях забравил, че на Земята има есен. Там откъдето идваме, няма разлика. Всичките дървета са зелени.

— Есен ли? — попитах аз.

— Есента е сезон. Определено годишно време, когато всички дървета са обагрени. Бях забравил това.

Той изви глава, за да може да погледне към мен. Ако можеше да плаче, щеше да се разплаче.

— Толкова много неща забравя човек — каза Елмър.

Това бе свят, изпълнен с красота, но красота жизнена, войнствена и навъсена, съвсем различна от нежната, почти крехка красота на моята планета Олдън. Този свят бе тържествен и внушителен и в самото му устройство, и в багрите му, се вплитаха чертите на нещо дивно и страховито.

Седях на обрасъл в мъх камък край ромонещия тъмнокафяв поток, по чиято повърхност се носеха отронени листа, подобни на червени и златистожълти ладии. Ако човек се вслушаше внимателно, можеше да долови сред гърлестото клокочене на тъмнокафявата вода слабото и далечно шумолене на други листа, ронещи се по земята. Но независимо от багрите и красотата, тук витаеше някаква древна тъга. Седях заслушан в шума на течащата вода и в слабото шумолене на листата и когато гледах дърветата, видях, че те са с огромни размери и излъчват някакво чувство на старост, че в тях се крие сигурност, уют и спокойствие. Тук имаше и цвят, и настроение, и звук, качество и структура, и някаква тъкан, която би могла да се усети с пръстите на ума.

Слънцето залязваше и върху потока и дърветата се спускаше подобен на мъгла здрач, а във въздуха се усещаше прохлада. Знаех, че бе време да се връщам в лагера. Обаче не ми се искаше да помръдна. Защото изпитвах чувството, че това бе едно от онези места, които, веднъж видени, не могат да се видят отново. Ако си отидех и се върнех отново, то нямаше да бъде същото; колкото и пъти да се връщах точно в това кътче, мястото и чувството никога нямаше да бъдат същите — нещо щеше да е изчезнало или щеше ла бъде добавено, ала никога нямаше да съществуват пак, през цялата вечност, всички онези сложни причини, които го правеха такова, каквото бе в този вълшебен миг.

Някакъв камък изтрополя зад мен и когато се обърнах, видях, че бе Елмър, който се движеше в здрача. Не му казах нищо и той не ме заговори, а се приближи и клекна до мен, и нямаше защо да говорим, не бе нужно да приказваме. Седях и си припомнях всички други подобни случаи — когато нямаше нужда от думи между мен и Елмър. Седяхме в сгъстяващия се мрак и слушахме как отдалече се донесе някакво свиркане, а малко по-късно се чу слаб лай. Мракът се сгъстяваше и водата продължаваше да ромони.