Клифърд Саймък - Гробищен свят

— Хайде да се хващаме на работа — обърна се той към мен.

Хванахме се на работа и двамата.

Мустанг бе сложно нещо и не беше лесно да бъде сглобен. Състоеше се от много части и беше нужно малко търпение, за да се свържат една с друга. Но и двамата бяхме работили с Мустанг почти две години и го познавахме из основи. Отначало бяхме използвали едно ръководство, ала сега нямахме нужда от него. Бяхме го изхвърлили, когато така се беше изпокъсало, че не служеше почти за нищо и когато самият Мустанг, усъвършенстван, преправян и дотъкмен тук-таме на бърза ръка, се бе превърнал в изобретение, което малко приличаше на модела от ръководството. И двамата, работейки заедно, бяхме научили всяка част наизуст. Можехме да разглобим Мустанг на тъмно и да го сглобим отново. Не правехме излишни движения и нямаше нужда да обсъждаме и да се напътстваме. Елмър и аз, работехме заедно като две машини. За един час Мустанг бе сглобен.

В готов вид той представляваше безумна гледка. Имаше осем начленени крака, които напомняха краката на насекоми. Всеки крак можеше да се постави под най-различни ъгли. Имаше и нокти, които можеше да изважда, за да хваща по-добре. Можеше да върви навсякъде, по всякакъв терен. Не бе изключено да се изкатери дори по стена. Тялото му с форма на варел, снабдено със седло, представляваше надеждна защита за чувствителните прибори, които се намираха вътре. На него имаше и множество халки, които позволяваха да се прикрепва товар към гърба му. Имаше и опашка, която можеше да прибира, и се състоеше от стотина различни чувствителни антени, а главата му бе увенчана с друг необикновен комплект антени.

— Чувствувам се добре — каза той. — Ще тръгваме ли вече?

Синтия бе разтоварила припасите от колата.

— Материали за лагеруване — каза тя. — Концентрирани храни, одеяла, дъждобрани и други подобни неща. Нищо луксозно. Нямах пари да купя по-хубави работи.

Елмър започна да качва кутиите и сандъците на гърба на Мустанг, като ги притягаше.

— Мислите, ли, че можете да яздите на него? — попитах Синтия.

— Разбира се, че мога. Но на какво ще яздите вие?

— Той ще язди мен — рече Елмър.

— Дума да не става — казах аз.

— Бъди разумен — каза Елмър. — Може да се наложи да се спасяваме с бягство, за да се измъкнем оттук. Те може да ни дебнат.

Синтия отиде до вратата и погледна навън.

— Никой не се вижда — каза тя.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита Елмър. — Кой е най-бързият начин да се измъкнем от Гробището?

— Трябва да хванем пътя на запад — отговори тя. — Покрай сградата на управлението. След около двадесет и пет мили Гробището свършва.

Елмър приключи с натоварването на припасите върху Мустанг и хвърли един последен поглед наоколо.

— Като че ли това е всичко — рече той. — А сега, мис, яхвайте Мустанг.

Той й помогна да го яхне и я предупреди:

— Дръжте се здраво. Мустанг не е най-кроткото животно за езда.

— Държа се — каза тя. Изглеждаше уплашена.

— А сега ти — каза ми Елмър.

Щях да започна да протестирам, ала не го сторих, защото знаех, че няма смисъл. Освен това разумно бе да яздя Елмър. Ако се наложеше да се спасяваме с бягство, той можеше да върви десет пъти по-бързо от мен. Дългите му металически крака направо гълтаха разстоянията.

Той ме вдигна и ме сложи на раменете си, така че възседнах врата му.

— Дръж се за главата ми, за да пазиш равновесие — каза той, — а аз ще ти държа краката. Ще внимавам да не паднеш.

Кимнах не особено радостно. Това положение беше дяволски унизително.

Не се наложи да се спасяваме с бягство. Наоколо не се виждаше никой, освен една пъплеща фигура далеч на север, която вървеше по една пътечка между паметниците. Сигурно имаше хора, които ни наблюдаваха; почти чувствах погледите им. Вероятно сме представлявали странна гледка: Синтия, която яздеше приличния на скакалец Мустанг със завързаните навсякъде по него вързопи и кутии, и аз, който се поклащах и олюлявах, възседнал високия осем стъпки Елмър.

Не бягахме, дори и не бързахме, ала при все това развивахме добра скорост. Мустанг и Елмър бяха добри пешеходци. Дори когато си вървяха нормално, човек трябваше да тича, за да не изостава.

Затрополяхме, залитайки по пътя покрай управлението, и навлязохме в главната част на Гробището. На пътя нямаше никой, а околността бе спокойна. От време на време в далечината се мяркаше някое малко селце, сгушено под някой скалист скат, със стройната си камбанария като човешки пръст, сочещ небето, и неясното цветно петно на покривите на къщите. Казах си, че в тези малки селца сигурно бяха домовете на работниците, наети от Гробището.