Клифърд Саймък - Гробищен свят

Ала тук седеше един робот, който бе познавал Земята и можеше, да разкаже за Земята, макар може би не толкова, колкото се надяваше човек, защото онези дни сигурно са били за него дни на отчаяние и труд, а голяма част от Земята вече не е съществувала.

Опитах се да измисля някакъв въпрос, но не можах да се сетя за нищо, на което той според мене можеше да отговори. Един след друг ми идваха наум въпроси, но аз отхвърлях всеки от тях, защото не се вместваше в компетентността на един робот, предназначен за строеж на бойни машини.

И докато се опитвах да формулирам някакъв подходящ въпрос, той каза нещо, което напълно изби всички въпроси от главата ми.

— Години наред — рече Елмър — аз се скитам от една работа на друга и винаги са ми плащали добре. Нали разбирате — няма нещо, от което един робот наистина да се нуждае, нещо такова, което да го накара да си похарчи парите. Така че те просто се трупаха. Ето, че най-сетне има нещо, за което бих искал да ги похарча. Сър, ако това няма да ви оскърби…

— Кое да ме оскърби? — попитах аз, без напълно да разбирам насоката на целия този разговор.

— Ами — каза той, — бих искал да вложа парите си във вашия композитор. Струва ми се, че ще имам достатъчно, за да го довършим.

Предполагам, че трябваше да се побъркам от щастие, че трябваше да скоча на крака и да закрещя от радост. А аз седях застинал неподвижно и се боях да помръдна, боях се, че ако се помръдна, всичко това може да избяга уплашено.

Все така неподвижно застинал, аз казах:

— Това не е изгодно вложение. Не ви го препоръчвам.

Той едва не започна да ми се моли.

— Вижте какво, имам не само пари. Мога да ви предложа нещо повече. Аз съм добър механик. Ние двамата бихме могли да конструираме най-добрата апаратура, която някога е била създавана.

Когато слязох по стълбите, жената, седнала зад волана на розовата кола, ме заговори.

— Вие сте Флечър Карсън, нали?

— Да — отговорих аз напълно озадачен, — но откъде знаехте, че съм тук? Просто е невъзможно да сте знаели това.

— Чаках ви. Знаех, че пристигате с погребалния кораб, но той толкова се забави. Казвам се Синтия Ленсинг и трябва да говоря с вас.

— Не разполагам с много време — казах аз. — Може би малко по-късно.

Тя не беше красавица в точния смисъл на думата, но дори от пръв поглед, се виждаше, че в нея има нещо мило и необикновено привлекателно. Лицето й бе почти сърцевидно, очите й бяха кротки и спокойни, а черните й коси се спускаха до раменете; тя не се усмихваше с устни, но цялото й лице бе готово да се озари от усмивка.

— Вие отивате в хангара, за да разопаковате Елмър и Мустанг — каза тя. — Бих могла да ви закарам до там.

— Има ли нещо, което да не знаете за мен?

Тогава тя наистина се усмихна.

— Знаех, че щом пристигнете, ще трябва да засвидетелствате уважението си към Максуел Питър Бел, като го посетите. Как мина срещата?

— Влязох в черния списък на Максуел Питър Бел.

— Значи, не можа да ви привлече на своя страна?

Поклатих глава. Не смеех да приказвам много. Чудех се откъде, по дяволите, можеше да знае тя всичко онова, което, изглежда, знаеше? Имаше само едно място, откъдето бе възможно изобщо да научи нещо — от университета на Олдън. Тези мои стари приятели, рекох си аз, може да имат златни сърца, обаче са страшни дърдорковци.

— Хайде, качвайте се — каза тя. — Можем да говорим по пътя към хангара. При това бих искала да видя този удивителен робот Елмър.

Качих се в колата. В скута й лежеше един плик, който тя ми подаде.

— За вас е — каза тя.

На лицевата страна на плика бе набързо надраскано моето име и аз безпогрешно разпознах чии бяха тези безформени драскулки. На Торни, казах си аз. Какво общо, по дяволите, имаше Торни с това, че Синтия Ленсинг ми бе устроила засада още с пристигането ми, на Земята? Тя запали колата и я подкара по алеята. Скъсах плика и отворих писмото. Беше написано на лист от служебна канцеларска хартия от университета на Олдън и на горния ляв ъгъл бе ясно напечатано: Уилям Дж. Торндайк, доктор на науките, факултет по археология.

Самото писмо бе написано със същия нечетлив почерк, както и името върху плика. Ето какво пишеше в него:

Драги Флеч,

Приносителката на това писмо е мис Синтия Ленсинг и аз бих искал да те уверя, че всичко, което тя ще ти разкаже, е истина. Проучих фактите и мога да заложа името си, че те са достоверни. Тя ще поиска да те придружи в пътуването и ако се разбереш с нея и тя получи от тебе възможно най-пълно съдействие и помощ, бих сметнал това за най-голямата услуга, която можеш да ми окажеш. Тя ще пътува до Земята с поклоннически кораб и когато пристигнеш, ще бъде там и ще те чака. Предоставил съм на нейно разположение известни служебни средства, които и ти можеш да използваш, ако има някаква нужда. Всичко, което трябва да ти кажа, е, че нейното присъствие на Земята е свързано с онова, за което говорихме последния път, когато дойде да се видим точно преди да заминеш.