Клифърд Саймък - Гробищен свят

Кимнах:

— Да. Предполагам, че имате също и специализирани очи.

— О, да, разбира се — каза Елмър.

— За вас композиторът е едно предизвикателство към вашите технически способности, нали?

— Не предизвикателство. Глупаво е да се назове с тази дума. Намирам удовлетворение да работя със сложни механизми. Това ми вдъхва живот. Кара ме да се чувствувам полезен. Питате как научих за вас. По всяка вероятност просто от някакво случайно споменаване, че правите композитор и имате планове да се завърнете на Земята. И така, поразпитах тоя, оня. Разбрах, че сте учили в университета и отидох там да поговоря с някои хора. Един професор ми каза, че ви има голямо доверие. Каза, че в духа ви има заложби за величие, че имате усет. Името му, струва ми се, беше Едъмз.

— Доктор Едъмз — казах аз — е вече стар и позабравя, и при това е много любезен човек.

Засмях се под мустак, като си помислих за това как огромният, несръчен, добросъвестен Елмър трополи по прекрасния двор на университета, как се препъва из всяващите благоговение, почти свети зали, как измъква професорите от академичните им бърлоги, за да им задава настойчиви, глупави въпроси за някакъв отдавнашен студент, за когото, без съмнение, много от тях не са могли дори да си спомнят.

— Имаше още един професор — каза Елмър, — който ми направи голямо впечатление и с когото имах дълъг разговор. Не се занимава с изкуствата, а с археология. Каза, че добре ви познава.

— Трябва да е бил Торндайк. Той е стар и сигурен приятел.

— Това беше името — каза Елмър.

Беше ми донякъде забавно, но и малко обидно. Какво му влизаше в работата на този нетактичен робот да събира сведения за мен?

— И сега сте убеден, че аз съм напълно способен да направя композитор, така ли? — попитах аз.

— О, без никакво съмнение.

— Ако идвате тук с надеждата да бъдете нает на работа, само си губите времето — казах аз. — Не че не ми е нужна помощ. Не че не бих искал да ви наема. Обаче нямам вече никакви пари.

— Работата не е само в това, сър. Разбира се, с радост бих работил с вас върху композитора. Но истинската причина, която ме накара да дойда, е, че искам да се върна на Земята. Нали разбирате — аз съм роден там; аз съм произведен там.

— Вие сте какво? — извиках аз.

— Аз съм създаден на Земята — каза Елмър. — Аз съм коренен жител на Земята. Бих искал да видя планетата още веднъж. И мислех, че ако вие се каните да…

— Повторете пак, но бавно. Нима наистина искате да кажете, че са ви създали на Земята? Едно време?

— Видях кончината на Земята — каза Елмър. — Работех върху последната бойна машина. Бях ръководител на проекта.

— Но вие щяхте да се износите. Досега щяхте ла сте изтъркан. Един робот може да живее дълго, разбира се, но…

— Аз бях много ценен — подчерта Елмър. Когато хората тръгнаха към звездите, на кораба се намери място и за мен. Аз не бях просто робот. Аз бях механик, инженер. Хората имаха нужда от роботи като мен, за да им помогнат да построят новите си домове, далече в космоса. Грижеха се добре за мен. Подменяха износените части, поддържаха ме във форма. Откакто добих свободата си, винаги съм се грижил добре за себе си. Никога не съм се притеснявал за външния си вид. Никога не го променях. Поддържах тялото си да не ръждясва и го никелирах. Не тялото, а вътрешните части са важни. Макар че днес е невъзможно да се намират резервни части. Вече не ги държат на склад, прави се специална поръчка.

Приказките му звучаха правдоподобно. През онази отдавна отминала вълнуваща епоха, когато в продължение на около един век хората са бягали от съсипаната и опустошена планета — от Земята, защото не е оставало нищо, което да ги задържи на нея, те сигурно са се нуждаели от роботи като Елмър. Но това не бе всичко. От Елмър говореше гласът на истината. Сигурен бях, че това не са измислици, предназначени да направят впечатление на слушателя.

И ето че след толкова години той седеше редом с мене и само ако го попитах, щеше да ми разкаже за Земята. Защото сигурно всичко се бе съхранило в него — сигурно бе съхранил в себе си всичко, което някога е виждал, чувал или знаел, защото роботите, за разлика от биологическите създания не забравят. Спомените за древната Земя чакаха в сърцевината на неговата памет, чакаха да се добереш до тях — така свежи, сякаш са били запечатани там вчера.

Усетих, че треперя — треперех не външно, физически, а вътре в себе си. Години наред се бях опитвал да изучавам Земята, а бяха останали толкова малко неща за изучаване. Летописите и документите се бяха пръснали и изгубили, а в случаите, когато се бяха запазили, често представляваха само откъслеци. През оная далечна епоха, когато хората са напускали Земята, бягайки към звездите, те са бързали прекалено много, за да запазват наследството на планетата. На хиляди различни планети може би още съществуваха части от това наследство, съхранени, защото са били забравени, скрити в стари куфари и опаковъчни сандъци, скътани по таваните. Но за да ги издири човек, нужни му бяха няколко живота, а дори и да ги намереше, най-вероятно голяма част от тях щяха да му донесат разочарование — непотребни дреболии, които нямат особено отношение към въпросите, занимаващи ума му.