Дейвид Брин - Килн хора

Защото старият ми враг Бета нямаше абсолютно никакви причини да ме оставя жив.

Опитах се да свържа отделните парчета в обща картина.

„Бета трябва да е онзи, който се опита да ме убие с ракетата. Дали е разбирал, че съм по петите на…

… но това е безсмислено! Какво слухтеше онова копие на Енеас Каолин в дома на Махарал във вторник вечерта? Той тършуваше, търсеше нещо и същевременно се стараеше да не бъде забелязан от дубъла на Риту.

И именно Енеас Каолин стреля по Риту и по мен по-късно в пустинята.

Значи трябва да е разбрал за връзката между Риту и Бета може би дори преди тя самата да я разбере.

Той ли е онзи, който е «поемал» операциите на Бета?“

Спомних си първата си среща с Риту и шефа й в луксозното юго. И двамата изглеждаха съвсем искрени и единодушни в решението си да ме наемат да търся изчезналия професор Махарал. А дълбоко в себе си са се надявали освен това и да използват уменията ми, за да контролират личността на Бета… и може би да я използват…

„Но всичко се промени във вторник вечерта. Нещо е уплашило Енеас. Може би прионната атака в «Универсални пещи»? Или нещо друго, свързано с бащата на Риту.

Това може и да обясни защо е изпратил едно от платинените си копия да ни нападне на магистралата. Двамата с Риту бяхме маскирани като сиви. Каолин сигурно си е помислил, че съм сключил съюз с Бета и сме тръгнали да се срещнем с…“

Умът ми трескаво работеше и събираше данни от всички посоки. Но преди тези заплетени мисли да се съединят в нова картина, внезапно забелязах нещо още по-важно. Нещо, предлагащо лъч надежда.

Отляво имаше разклонение. Евентуален път към спасението.

По-малкият тунел зави назад под остър ъгъл и не се отделяше много от онзи, по който бяхме вървели досега. Имах впечатлението, че е насочен към друга част от базата. Професор Махарал явно бе имал повече от една цел, когато бе ровил тук в търсене на скрити високотехнологични съкровища.

Новият проход изглеждаше още по-мрачен и тесен от първия. Но все пак предлагаше някакъв малък шанс и се възползвах от него без никакво колебание. Грабнах Риту за ръката и я повлякох след себе си.

Тя не възрази — отново се бе затворила в пашкула на пасивното примирение. „Нищо чудно, че е могла да бъде изнасилена от плод на собственото си въображение — помислих си (признавам, че беше грубо). — Странно как агресивната, по-волевата част от нея е била потисната и се проявява само чрез създаването на дубъли. Сигурно детството й е било доста странно.“

Придвижването ни ставаше все по-трудно и по-трудно. Този тунел бе с много по-груби стени и толкова тесен, че често ни се налагаше да се навеждаме. Подът почти не бе изравняван, сякаш строителят му не бе очаквал да го ползва особено дълго. Лампите бяха по-малко и повечето бяха изпочупени от неотдавнашната стрелба. Навсякъде лежаха фрагменти от роботи-базилиски, смесени с локвички наскоро разтекла се голем-каша. Сурогати от глина и силикон бяха водили кратка, ожесточена схватка и тук.

Дали имаше оцелели? И по-важното, дали все още бяха настроени да не нараняват същества от плът, или подобни буквоядски разграничавания вече не бяха в сила?

Изгубих представа за време и разстояние. (Имплантът ми естествено не работеше под земята.) И все пак надеждата растеше, докато двамата с Риту бързахме напред. Трябваше да се приближаваме отново към базата — до която и да е нейна част — иначе защо Йосил бе пропилял толкова много голем-години да прокопае тунела? Щом стигнех нямаше да си губя времето, ами веднага щях да се обадя…

Внезапно се препънах в нещо в тъмното. Нечие тяло изстена и протегна към мен масивните си ръце, но успях да отскоча. Лежащият боен голем не можеше да ме подгони. Три четвърти от него липсваха.

Това бе добрата новина.

Лошата новина беше, че сега двамата с Риту се намирахме от двете страни на осакатената кукла-воин.

— Чупиш ли се, Морисссс?

Стържещият, груб глас изобщо не бе чак толкова лош за някой, който има само половин лице. Повечето дубъли биха се дезинтегрирали след такива наранявания и Постоянните им вълни щяха да угаснат, подобно на свещичка в буря. Но бойните модели са издръжливи.

— Не искаш да продължиш нататък. — Главата кимна към посоката, накъдето се бяхме запътили.

— И защо не? Да не би отбраната да бе прекалено силна, Бета? Не успяхте ли да си пробиете път?

Разнебитената фигура сви рамене.

— Успяхме. Но Йосил вече е събрал нещата си. Сега е в лабораторията. Втриса ме, като си помисля какво смята да направи с…