Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Тишината извира от снимката пред погледа на Раян, напира оттам и залива околния свят, сякаш образът на мъртвата Тереса е в състояние да спре Сътворението и да прикове вниманието на Раян. Подсъзнанието му заповядва: Гледай, виж и открий. В този образ има нещо ужасно важно за него, някакво смайващо откровение, което е пропуснал да забележи до момента, но което е в състояние да го спаси.

Изучава мъртвите очи, пита се дали отраженията на светлини и сенки в тях не биха могли да дадат представа за помещението, в което е умряла, за хората, които са станали свидетели на това, или пък за нещо друго, което има връзка с неговата сегашна битност на осъден.

Но въпросните отражения са едва забележими. Колкото и да се взира в тях, не ще научи нищо повече.

Погледът му се спуска към тези прекрасни скули, оглежда прелестните извивки на носа, на пълните, безупречно оформени устни.

Те са леко разтворени, но през тях не минава дъх. Цари мълчание, а той все пак е готов да чуе вътре в себе си няколко слова, които да хвърлят светлина върху причините за хипертрофията на неговото сърце и върху неясното му бъдеще.

Някакво движение в полето на периферното му зрение стряска Раян.

Вдига поглед в очакване някой от застиналите трупове да се е откопчил от своите окови, за да го посети в кабинета на домакина.

Безименната брюнетка влиза откъм коридора и гласът й разрушава магията на мълчанието.

— Не се плаша лесно, обаче обстановката започва да ми лази по нервите.

— И на мен — отвръща той.

Измъква снимката на Тереса, оставя я отстрани и затваря албума.

— Ще забележи липсата — предупреждава жената.

— Може би. Пет пари не давам. Ще има да се чуди.

Раян връща двата албума върху полицата, откъдето ги е взел.

Опряла рамо на касата на вратата, скръстила ръце пред гърдите си, хубавицата съобщава:

— Следим ги. Приключиха с вечерята. Сега са в апартамента й.

Трябва да е между трийсет и трийсет и пет, но излъчването й е като на по-възрастна. Внушава самоувереност, която прилича повече на мъдрост, отколкото на гордост.

— Бихте ли му позволила? — пита Раян.

— Да му позволя какво?

— Да ви докосне.

Тези очи сега не приличат на гранитни надгробия, а по-скоро на крепостни стени и само пълен глупак би понечил да ги нападне.

— Ще го гръмна право в пишката — заявява жената.

— Не се и съмнявам.

— Това ще е услуга за цялото човечество.

— А Ребека защо ли го прави? — чуди се Раян.

— Щото не е наред.

— С кое например?

— Тя не е единствената. Половината свят е влюбен в смъртта.

— Не и аз.

Сякаш в мълчалив израз на обвинение, брюнетката поглежда снимката на Тереса върху бюрото.

Раян посочва:

— Това е само улика.

— За какво?

— Още не ми е ясно.

Той е претършувал вече бюрото. Сега отново отваря чекмеджето с канцеларски принадлежности и изважда плик с размери двайсет на трийсет сантиметра, за да пъхне снимката в него.

— Тук свърших — съобщава Раян.

Двамата обхождат къщата заедно, гасят лампи, преструват се, че не очакват всеки миг да се разнесат стъпките на събудени трупове.

Във фоайето жената проговаря:

— Алармената инсталация бе включена, преди да вляза. Трябва да я пусна отново.

Докато въвежда кода, който й е известен отнякъде, Раян пита:

— Как успяхте да я изключите, без да я приведете в действие?

— С помощта на няколко прости инструмента и дълги години практика.

Въпросните инструменти са явно достатъчно компактни, за да се поберат в дамската й чантичка, понеже друго не носи.

Вече отвън, тя добавя:

— Тръгвайте с мен. — А след като се измъкват изпод плачещите клони на декоративните дървета, поема по тротоара с думите: — Паркирала съм на две пресечки от тук.

Известно му е, че тя се нуждае от неговата закрила точно толкова, колкото и гардеробоподобният Джордж Зейн.

В отсъствието на улично осветление и при тази немощна луна двамата не хвърлят никакви сенки.

Тук, на километри отдалечени от лъскавите казина, в небето мъждукат изоставени, самотни звезди.

Като всички селища в Мохаве, независимо от размера или историята им, и това тук изглежда временно. Древният океан се е оттеглил преди хилядолетия, оставил зад себе си огромно пясъчно море, но пустинята не е по-дълговечна от водите преди нея, а градът е определено по-ефимерен от самата пустиня.

— Каквото и да не е наред в живота ви — обажда се хубавицата, — не е моя работа.

Раян не й противоречи.