Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Блъсва канцеларския стол с колелца назад и обронва глава. Диша през устата, за да потисне позивите за повръщане.

Сърцето му не се разтуптява, но всеки пореден удар напира като морска вълна, надига се неудържимо в неговите гърди. Подът сякаш също се повдига и отпуска, все едно е върху палубата на кораб, а един далечен остър звук наподобява писъка на чайки, макар да съзнава, че той идва от въздуха, свистящ през стиснатите му зъби.

Вътрешното вълнение настъпва на серии, също както истинското. Едни вълни са по-високи от други, а помежду им има паузи. Раян знае, че нарушеният сърдечен ритъм може да предшества инфаркт.

Притиска с длан гръдния си кош, сякаш се опитва да успокои с ласка сърцето.

Ако вземе да умре на това място, агентите на Спенсър Мот най-вероятно ще предпочетат да зарежат трупа му тук, вместо да обясняват какво са търсили с него в дома на един свободен гражданин. Намерен в къщата на доктор Смърт, той може да се превърне в поредния труп от неговата колекция. Съблечен гол, препариран и покрит с глазура, огънат в унизителна поза, ще украси някой празен кът от къщата, за да се превърне оттам нататък в обект на нечестиво внимание от страна на стопанина, както и на евентуален перверзен допир.

Дали със силата на собствената си воля, или по милостта на съдбата, Раян оцелява и само след броени минути усеща сърдечния си ритъм стабилизиран.

Сухият, прохладен въздух в дома на Баргест е лишен от миризма, но има лек метален привкус. Решен да не дири източника на този особен вкус, Раян престава да диша през устата.

Изправя гръб в канцеларския стол и отново го приближава до бюрото. След кратко колебание отгръща първия албум на снимката, която разглежда, преди да му се доповръща.

Все още под влияние на неосъзнато предчувствие, той упорито прехвърля лист по лист. Упоритостта му е възнаградена, когато стига до третия портрет от втория албум.

Саманта. Клепачите са залепени отворени, пълните устни — леко разделени, сякаш е издала едва доловим стон на удовлетворение при щракването на насочения срещу нея обектив.

Разбира се, това не е Саманта, а Тереса, еднояйчната близначка. Преди да умре, тя остава в състояние на кома месеци наред и това отнема от естествената й красота. Но и така бледа, Тереса пак е хубава, а страданието придава на образа й нетленно сияние, също както при неземната красота на превърнал се в светец мъченик от творба на стар майстор.

Баргест явно познава Ребека поне от шест години. Присъствал е при смъртта на Тереса.

Според думите на Саманта и тя е била там, когато сестра й е умряла. Но не споменава нито дума за Баргест.

Тя говори изключително рядко за покойната близначка. Но това е обяснимо и в никакъв случай не събужда подозрения. Загубата несъмнено продължава да тежи.

Тя му разказа за мъчителното страдание на Тереса едва преди няколко вечери там, под гигантското дърво. До оня момент бе оставила Раян да си мисли, че сестра й е загинала при самата катастрофа, или е починала наскоро след това в резултат от нея.

Но и тази сдържаност не говори за нищо повече от факта, че Саманта продължава да страда.

Главата на мъртвата жена от снимката почива върху възглавница. Явно много грижливо — което говори за проява на нежност — златните коси са красиво подредени около овала на лицето.

На фона на това залепените със скоч клепачи на лишените от поглед очи навяват усещане за недопустимо посегателство, за кощунство.

Колкото шумно и неритмично бе сърцето на Раян преди малко, толкова тихо и равномерно бие сега. Къщата е също спокойна, нощта отвън — и тя, сякаш всяка жива душа в Лас Вегас е решила да се унесе в сън именно в този момент, или да се превърне в пепел, сякаш всяко завъртяно колело е спряло и всяка машина е била лишена от сили, а нощните птици са загубили способността да размахват криле, забравили са мелодията на своята, песен, пълзящите твари са се парализирали, за да настане абсолютен покой навсякъде, без порив на вятъра, без помен от неговия полъх. Времето в спрелите часовници застива.

Раян не знае дали този застинал покой е истински, или въображаем, но моментът е до такава степен противоестествен, че му идва да закрещи като обезумял, да разчупи тази тишина, преди да е замръзнало окончателно всяко човешко слово.

Той не го прави, тъй като усеща присъствието на някакъв дълбок смисъл в тази абсолютна тишина, на една истина, която настоява да бъде открита.