Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

Явно съжали, че е казала това, и се опита да се усмихне и да продължи разговора.

— Вероятно някой му я е дал — продължих аз.

— Не. Беше си на лавицата, откакто се помня. Откакто и двамата бяхме още деца… — Замисли се. — Подозирам, че може все още да е у него.

— Знаеш ли, струва ми се, че имаше още няколко подобни предмета — додадох аз.

— Не, Чейс — отвърна тя. — Не мисля.

Най-накрая сервираха вечерята.

— Сигурна съм, че беше само тази чаша. Сега, като се замисля, ми се струва, че мама веднъж каза, че татко й я е подарил.

Известността на Алекс се беше разпростряла донякъде и върху мен. Не чак дотам, че да ми искат автографи, но ми се намираха завистници. На следващата сутрин стоях в магазин за сувенири и си купувах закуска, когато дребен, добре облечен мъж на средна възраст с разрошена черна коса ме попита дали не съм Чейс Колпат. В гласа му се долавяха враждебни нотки. Трябваше ми минута, за да осъзная, че това е същият мъж, който прекъсна словото на Оли Болтън на Антикварния събор. Колчевски.

Можех да отрека коя съм. Бях го правила и преди, но реших, че няма да го заблудя. Така че потвърдих.

— Тъй си и знаех — каза той.

Понечих да се отдръпна от него и той побърза да каже:

— Не исках да ви обиждам, госпожице Колпат. Изглеждате ми способна млада дама.

— Благодаря ви. — Взех напосоки чийзкейк с череши и насочих ключа си към четеца, за да платя.

— Моля ви, не бягате. — Той се прокашля тихо. — Името ми е Касмир Колчевски. Аз съм археолог.

— Знам кой сте — отговорих. Въпреки истеричното му поведение на събора Колчевски не беше от дребните играчи. Ненови бяха големите разкопки на Делаконда в Бака Ти — цивилизация, просперирала в продължение на почти шестстотин години. В днешно време тя не представляваше нищо повече от шепа села и причините за упадъка й бяха предмет на много спорове. Някои смятаха, че технологичното им развитие е изпреварило способността им да преценяват, други приемаха, че са станали жертва на културна революция, която ги разделила на воюващи фракции, а трети бяха на мнение, че приборите им за хранене са съдържали твърде много олово, което довело до масово безплодие. Колчевски беше извършил голяма част от работата по разкопките в Бака Ти и беше открил огромно количество антики, които сега се съхраняваха в музеите. Беше си извоювал репутация на гениален и войнствен учен.

— Добре. Тогава няма нужда от излишни церемониалности. — Погледна ме, сякаш бях котка със счупен крак. — Четох за вас. Очевидно сте талантлива.

— Благодаря ви, професоре.

— Може ли да попитам защо, за Бога, работите за Бенедикт?

— Моля?

— О, стига. Знаете за какво говоря. Вие сте двама обирджии на храмове. Съжалявам, че съм така откровен, но наистина съм възмутен.

— Съжалявам, че не одобрявате дейността ни, професоре. — Опитах се да мина покрай него, но той ми препречи пътя.

— Ще дойде ден, млада госпожице, когато ще си спомните за тези години и ще съжалите за действията си.

— Професоре, ще ви бъда задължена, ако ме пуснете да мина.

— Разбира се. — Но не помръдна и продължи да говори, като се разпалваше все повече: — Бенедикт е осквернител на гробници. Грабител. Артефакти, които трябва да са собственост на всички, завършват като експонати в домовете на богатите. — Гласът му малко омекна. — Знаете това не по-зле от мен.

— Съжалявам, че мислите така — казах. — Едва ли ще ви убедя в противното, така че защо просто не оставим нещата така. А сега отново ще ви помоля да се отдръпнете от пътя ми.

— Съжалявам — отвърна той. — Наистина не исках да ви обидя. Но се чудя дали съзнавате, че съдружието ви с него петни и вашата репутация.

— Започвам да се чудя, професоре, кой ви е назначил за пазител на съкровищата на света.

— А, да. Разбира се, когато не можете да се защитите аргументирано, прибягвате към нападение. — Отдръпна се. — Това не е много задоволителен отговор, нали?

— И въпросът не беше особено задоволителен.

Реших да прекарам няколко дни с Джак. Но преди да изляза да обядвам с него, изпратих съобщение на Алекс, в което му съобщих, че мисията ми е била провал. Връщах се вкъщи с празни ръце. Не споменах Колчевски.

Талантът е важен, постоянството е добро. Но в крайна сметка нищо не може да замени чистия късмет.

Морита Камали, „Разходка с Платон“, 1388

Когато се прибрах, Алекс ме очакваше с новини. Беше ходил да се види с Фен и беше получил информация за бащата на Хап.