Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

На другия ден застанах пред офисите на службата по поддръжка, където работеше Кайла, и когато тя излезе да обядва, тръгнах след нея.

Беше в компанията на други две жени. Последвах ги до ресторант, наречен „Джойстра“. Доста непретенциозно заведение. Масите бяха твърде близо една до друга и от клиентите се очакваше бързо да изядат храната си и да излязат. Мебелите, завесите и покривките изглеждаха направени набързо, в последния момент. Но ресторантът беше във външния периметър на станцията и на едната стена имаше прозорец, от който се виждаше набъбващият диск. Не че имаше какво толкова да се види — голям блестящ пръстен, който при други обстоятелства щеше да е просто още един блестящ пръстен, каквито в Ръката на Орион има предостатъчно, но беше зловещ, защото човек не можеше да си избие от ума какво се намира в центъра му.

Кайла не приличаше на брат си. Беше висока, слаба и сериозна. Цивилизована. Когато се вгледаш в сините й очи, осъзнаваш, че е човек на място. Изглежда половината от хората в ресторанта я познаваха, защото я поздравиха.

Тя и приятелките й бяха настанени на една маса, а аз бях следващата на опашката и се чудех като каква да се представя, когато всичко се запълни. Споделянето на маси в пиковите часове беше нормална практика на станциите.

— Ще има ли мадам нещо против да бъде настанена при някои от гостите ни?

— Ни най-малко — отвърнах. — Може би при трите дами, които току-що влязоха…?

— Ще се погрижа.

Автоматичният управител беше висок, строен, с черни мустаци, а усмивката му беше като залепена. Не мога да разбера защо дизайнерите на автоматите не се грижат за детайлите. Той отиде до масата на Кайла и приятелките й и ги попита дали може да ме настани при тях. Жените погледнаха към мен, едната кимна, а Кайла ми махна с ръка.

Приближих се. Запознахме се. Представих се като. Чейс Делмар.

— Познавам те отнякъде — рекох на Кайла, придавайки си озадачено изражение.

Тя ме огледа и поклати глава.

— Не мисля, че сме се срещали.

Опрях показалец до устните си и сбърчих вежди, дълбоко замислена къде може да сме се засичали. Споменавахме места, където сме работили. Никаква връзка. Различни училища. Сигурно съм се припознала. Поръчахме, обядът дойде, говорихме за това-онова. И трите работеха в едно и също съоръжение. Имаха известни проблеми с шефа си, който винаги си приписвал заслугите за чужди идеи, не изслушвал никого и не отделял достатъчно време на софтуера. На станцията това бе начинът да кажеш за някого, че не се вписва в колектива — углавно престъпление в такава малка общност. Обичайните предупреждения за надзорници, които се сприятеляват с помощниците си, до голяма степен не важаха за Моринда.

Изчаках обядът да приключи и да си разделим сметката. После изведнъж ме осени. Усмихнах се, погледнах Кайла право в очите и казах:

— Ти си сестрата на Хап.

Тя пребледня.

— Познаваш Хап?

— Бях Чейс Бонър, когато се срещнахме. Идвала съм в апартамента.

Тя се намръщи.

— Преди години, разбира се. Може да си ме забравила.

— О, не — отвърна тя. — Спомням си те. Разбира се. Просто беше толкова отдавна.

— Не мога да повярвам, че те срещнах тук.

— Да. Невероятно съвпадение, нали?

— Как е Хап? Не съм го виждала от много време.

— Добре е. Предполагам. Всъщност и аз не съм го виждала скоро.

Вече бяхме излезли от ресторанта и вървяхме след приятелките й.

— Слушай — каза тя. — Радвам се, че те видях отново, ъъъ… — Явно се мъчеше да се сети за името ми. — …Шели.

— Чейс — усмихнах се. — Всичко е наред. Не прекарахме много време заедно. Не очаквам да ме помниш.

— Напротив, помня те. Само че трябва да се връщам на работа и умът ми е зает с други неща.

— Естествено, разбирам. Какво ще кажеш да те почерпя питие, докато съм тук? Може би тази вечер?

— О, не знам, Чейс. Съпругът ми…

— Доведи и него.

— Той не пие.

— Вечеря тогава? Аз черпя.

— Не мога да приема.

— Всичко е наред. Наистина искам да го направя, Кайла.

— Имаш ли номер? — Дадох й го. — Нека да се свържа с Рем и ще ти се обадя.

— Добре. Надявам се да дойдете.

— Благодаря, Чейс.

Срещнахме се в ресторанта, където бяхме вечеряли с Джак предишния ден. Доведох и него, за да станем четирима.

Ремилион Бентнър беше приятна компания за вечеря, добряк, откровен, очарователен събеседник. Оказа се, че с Джак са участвали в игра, станала популярна в станцията. Наричаше се „Управление“ и от участниците се изискваше да взимат политически и социално-инженерни решения. Налице са например импланти, които стимулират интелигентността. Няма известни странични ефекти. Трябва ли да ги предложим на масовия потребител?