Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

— Аз го направих и получих доста неприятни изненади — каза Рем. — Високите коефициенти на интелигентност не са това, за което ги смятаме.

— В какъв смисъл? — попитах.

Джак отпи от кафето си.

— Отвъд определено равнище, приблизително сто и осемдесет, хората, особено младите, стават разрушители. Бунтари.

— Но това е, защото са неспокойни, нали? Приятелите им са по-бавни и те губят търпение.

— Всъщност — обясни Рем — те са по-трудни за програмиране. Някога питали ли сте се защо човешката интелигентност е точно на това ниво?

— Предполагам, защото по-глупавите маймуни са отишли при тигрите.

— А защо не е по-висока? — попита Джак. — Когато Касавич направил изследването си на Финикия в началото на миналия век, заключил, че няма доказателства в подкрепа на твърдението, че хората сега са по-умни, отколкото в зората на историята. Но защо?

Отговорът е ясен — обади се Кайла. — Петнайсет хиляди години са твърде кратко време, за да се проявят ефектите на еволюцията. Касавич — нали не му бъркам името? — трябва да се върне сто хиляди години назад и да опита отново. Мисля, че ще забележи разлика.

— Не мисля така — възрази Бентнър. — Изглежда има таван за човешкия интелект.

— Защо? — попитах.

— Експертите смятат, че след като минеш сто и осемдесет, се превръщаш в твърде голям социален проблем. Ставаш неконтролируем. Нарича се синдром на проблемното котило. Властите понякога проявяват пренебрежение, независимо как се структурира политическата система. На представителите с висок коефициент на интелигентност им е трудно да търпят подобно отношение. — Той се усмихна. — Това ги поставя в много неизгодна ситуация. Още щом навършат седемгодишна възраст, трябва да научават всичко по трудния начин, Интелигентността им се превръща в недостатък там, където би трябвало да им помага. В миналото на племето му омръзвало от тях, преставало да ги защитава и те ставали плячка на тигрите.

Джак също се намеси:

— Същото нещо, изглежда, е вярно и за немите. Те имат приблизително същите граници като нас. И същия таван.

Немите бяха единствената известна извънземна раса. Телепатичен вид.

— Очаквах, че правилата ще са различни за телепатите — казах аз.

Бентнър поклати глава.

— Очевидно не. Ти какво направи, Джак? Използва ли имплантите?

— Не, реших, че общество, в което всеки знае всичко, няма да свърши добре.

— Умен мъж. Моето общество стана нестабилно след две поколения. Имам приятел, чиято държава се срина напълно.

— Знаеш ли — подхвърли Джак, — че самоубийствата сред хора с много високо ниво на интелигентност са почти три пъти повече?

— Излиза, че има причина да сме глупави — отбелязах.

— Така е — ухили се Бентнър. — И слава Богу. — Вдигна чашата си и рече: — За посредствеността. Нека процъфтява.

Няколко минути по-късно между другото споменах, че хобито ми е да събирам антикварни чаши. Това не заинтересува никого, но аз се обърнах към Кайла.

— Сега, като се замисля, вие май имахте една.

— Какво?

— Една антична чаша. Спомняш ли си? Имаше странен надпис.

— Не — рече тя. — Не си спомням.

— Напротив — настоях. — Беше сива, с орел в зелено и бяло. С разперени криле.

Тя се замисли. Присви устни. Поклати глава. После ме изненада.

— Да, стоеше на полицата.

— Знаеш ли, много ми харесваше.

— Не съм се сещала за нея от години. Но наистина имахме такава.

— Бяха хубави дни, Кайла. Не знам защо чашата се е запечатала в паметта ми. Свързвам я с щастливите времена, предполагам.

— Звучи така, сякаш имаш проблеми.

— Не. Ни най-малко. Но тогава беше по-невинна възраст. Знаеш как е.

— Разбира се.

Бяхме поръчали чай и сега отпихме.

— Чудя се къде ли е — подхвърлих. — Чашата. Все още ли е у теб?

— Не — отговори тя. — Не съм я виждала от момиче.

— Може би е у Хап.

— Може би.

— Знаеш ли — казах й, — когато се прибера, мисля да му се обадя. Ще бъде хубаво да го видя отново.

Чертите й се изопнаха.

— Няма да ти хареса сега.

— Защо?

— Твърде много е заприличал на татко. — Поклати неодобрително глава. — Послушай ме, по-добре остави нещата така.

Поговорихме за работата й на станцията и когато видях възможност, отново върнах разговора към чашата.

— Знаеш ли, винаги съм се чудила за нея. За чашата. Имаш ли идея откъде е дошла.

— Нямам никаква представа — отвърна тя.

— Хап никога не ми е изглеждал като човек, който се интересува от антики.

— О, съмнява ме, че е антика. Но си права за Хап. — Очите й станаха мрачни. — Не се интересуваше от нищо освен от алкохол, наркотици и пари. И от жени, разбира се.