Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

— Вероятно е хапнало луната на Балфур. Джуджето е минало на неколкостотин хиляди километра от планетата. И се обзалагам, че е отнесло луната й. Знаем ли дали Балфур е имал луна?

— Не.

— Обзалагам се, че е имал.

— Откъде знаеш?

Тя посочи линиите на средния екран.

— Атмосферата на нашия нашественик е наситена със силикати.

— И какво означава това?

— Че е погълнал луна. И това се е случило по време на пресичането.

Алекс пое дълбоко дъх.

— Откъде си сигурна, че не е Балфур?

— Не е планета. — Тя се завъртя да го погледне. — Земните луни се състоят от боклуците, откъснати от повърхността на световете при големите сблъсъци. Помисли за структурата на Римуей. Желязно ядро и силикатна мантия. Луната у дома не е нищо повече от беден на желязо материал от мантията. — Посочи екрана. — Виж линиите. Личи, че няма желязо.

Не можех да го видя и нямах никакви съмнения, че и Алекс не може. Но това нямаше значение. Шара можеше.

— И къде е Балфур?

Тя се усмихна широко.

— Бил е достатъчно близо, за да загуби луната си. Така че най-вероятно е последвал джуджето и сега е някъде тук.

— Можем ли да направим снимки?

— Опитвам се. Засега не го виждам.

— Добре. Може би е още рано.

— Да. Но има и друга възможност.

— И тя е?

Броени минути по-късно втората възможност се материализира — иззад джуджето изгря синя звезда.

— Наслаждавайте се на момента — извика Шара. — Ето го и Балфур.

Използвай очите си вместо мозъка си и всеки път ще потъваш в тъга.

Делис Толбърт, „Приключенията на Омар Пейсли“, 1417

— Няма съмнение — заяви Шара. — Това е вашата липсваща планета.

Получавахме прилични снимки от сензорите и веднага забелязахме, че има океани! Беше зелена.

Алекс изглеждаше поразен.

— Това е жив свят — каза той.

Шара кимна.

— Така изглежда. — Обърна се към мен: — Колко близо е джуджето?

Попитах Калу.

— На около един милион километра. Или малко повече.

Тя плесна с ръце.

— Достатъчно близо. Кой би помислил?

Беше величествен момент. Танцувахме, викахме и се прегръщахме. Алекс ме притисна силно към себе си.

— Едната му страна е непрекъснато обърната към звездата — съобщи Калу. — Орбиталният период е приблизително две цяло и шест дни.

Трябваха ни няколко минути, за да се върнем в реалността. Отворихме шкафа с припасите и си сипахме по чашка. Вдигнахме наздравица за Балфур.

— Гениално — каза Алекс.

— Какво имаш предвид? — попитах. — Кой е гениален?

— Марголианците. Сега знаем защо са преместили хора на Балфур.

— Смяташ, че са знаели какво ще се случи?

— Да — потвърди Шара, изглеждаше объркана. — Разбрали са го. Може би не са били сигурни. Не знам с какво оборудване са разполагали. Но са разбрали, че Балфур все пак ще оцелее.

— Защо се намръщи? — попита я Алекс.

— Условията за живот на планетата по време на събитието и дълго след това са били доста трудни.

— В какъв смисъл?

— През първите няколко десетилетия след пленяването на Балфур от джуджето се е разсейвала ротационната енергия. — Тя надраска някакви уравнения на тетрадката. — Имало е доста земетресения, приливни вълни, тайфуни, изригващи вулкани. Глобално затопляне през първия век. Значително изпаряване. Мисля, че почти навсякъде има джунгли.

— Отново? — попитах.

— Да. Катастрофите, придружени с топлина и влага, пораждат джунгли. — Тя поклати глава. — Трябва да са били отчаяни, за да се насочат към Балфур. Не разбирам как биха оцелели.

Зачудих се дали не бих предпочела да изчезна с първоначалния свят, вместо да бъда захвърлена в нощта от скитащо джудже.

Едната страна на Балфур, разбира се, беше вечно тъмна. Все пак насочихме сензорите си натам и затаихме дъх. Не знам какво очаквахме или на какво се надяваше Алекс, но никой не каза нищо. Както и предполагахме, никъде нямаше светлина.

— Ако има оцелели — каза Шара, — ако са успели да си устроят база, тя ще е на обратната страна. Тук сигурно е доста студено.

Започна да изучава данните от сензорите, които все още обследваха кафявото джудже, като отбелязваха масата и гравитацията, ротационния период и разпределението на елементите в облаците. Температурата на повърхността беше 1500 градуса по Келвин.

— Младо е — съобщи Шара. — Много по-младо от другото. Охлаждат се, докато остаряват. — Усмихна се. — Като мъжете.

Купонджийката беше оцеляла в астрофизичката.

— Колко старо е все пак? — попитах.