Джо Холдеман - Вечният мир

Гледах това на куба. Не толкова ги бесеха, колкото ги удушаваха бавно. И това — в страна, в която преди войната не е било налагано смъртно наказание от поколение насам.

Може би след войната отново ще се цивилизоваме. Поне така е ставало винаги в миналото.

Обикновено Джулиан си отиваше право у дома в Хюстън, но не и този път, когато десетдневната му смяна изтичаше в петък. Това бе денят от седмицата, когато трябваше да бъде най-общителен, а той се нуждаеше поне от един ден подготовка, за да го постигне. С всеки изминал ден, през който си включен, се чувстваш все по-близък с останалите деветима механици. След изключването изпитващ ужасно чувство на раздяла, не помага дори ако се помотаеш заедно с другите. Онова, от което се нуждаеш, е ден-два изолация — или в горите, или в тълпата.

Джулиан не беше по скитането навън, затова обикновено просто се заравяше за един ден в университетската библиотека. Но не и ако беше петък.

Можеше да отлети безплатно накъдето си поиска, затова взе импулсивното решение да отиде в Кеймбридж, Масачузетс, където беше следвал до доктората си. Лош избор: улиците бяха покрити с мръсна киша, рехава лапавица жилеше лицето му, ала той беше обладан от мрачната решителност да влезе във всеки бар, който можеше да си спомни. Баровете бяха пълни с необяснимо млади и неопитни хора.

Харвард си беше все същият Харвард; куполът още прокапваше. Хората се стараеха да не се вторачват в чернокожия мъж, облечен в униформа.

Извървя една миля в лапавицата до любимата си кръчма, старинната „Рало и звезди“, но на вратата й висеше катинар, а отвътре бе окачена табелка с надпис „БАХАМА!“ Затова той свърна обратно към площада със замръзналите си нозе, като си обеща на мига да се напие и да не се поддава на лошото настроение.

Имаше един бар, кръстен на Джон Харвард, където предлагаха девет вида бира собствено производство. Изпи по халба от всеки вид, като внимателно подреждаше и проверяваше подложките им, а след това се намъкна в такси, което го откара до летището. След шест часа, прекарани в полудрямка, в неделя сутринта достави махмурлука си в Хюстън, като по време на полета следваше изгрева над страната.

Вече в апартамента си, свари каничка кафе и нападна насъбралата се поща и съобщения. Повечето беше направо за кошчето. Интересно писмо от баща му, който прекарваше ваканцията си в Монтана с новата си съпруга — не беше от най-приятните на Джулиан персони. Майка му се бе обаждала два пъти заради парични проблеми, ала сетне бе позвънила отново, да му съобщи да не се безпокои. Двамата му братя се бяха обадили за обесването; те следяха „кариерата“ на Джулиан отблизо и бяха разбрали, че нападнатата жена е била от неговия взвод.

Истинската му кариера, цивилната, беше породила обичайната розова лавина от неуместни междуфакултетски съобщения, които той поне трябваше да прегледа. Проучи съобщението за месечното заседание на факултета, колкото да се убеди дали е било обсъждано нещо наистина важно. Винаги го пропускаше, тъй като бе на служба от десети до деветнайсети всеки месец. Единственото нещо, което можеше да навреди на кариерата му, би могло да е завистта на другите членове на факултета.

Под съобщенията имаше и доставено на ръка малко квадратно пликче, адресирано „Дж.“ Видя ъгълчето му всред книжата и го издърпа изпод розовите хартии, отвори го, като разкъса восъчния печат на капачето: беше от Блейз, която позволяваше на Джулиан да я нарича с истинското й име: Амелия. Беше му колега, бивша съветничка, довереничка и сексуална партньорка. Все още не я наричаше любовница, чувстваше се неловко. Амелия беше с петнайсет години по-възрастна от него. Поне не беше по-млада от новата съпруга на баща му.

В бележката й имаше новини за проекта „Юпитер“, експеримента от физиката на частиците, в който участваха, включително и скандални клюки за шефа им, но не само това обясняваше появата на запечатания плик. „Веднага щом се завърнеш — пишеше тя, — ела направо у дома. Събуди ме или ме измъкни от лабораторията. Страшно се нуждая от моето момченце. Би искал да дойдеш и да разбереш от какво се нуждая страшно, нали?“

Всъщност онова, което му беше на ума, бе да поспи няколко часа. Но можеше да го направи и по-късно. Подреди пощата си на три купчинки и пусна едната в рециклиращата машина. Вдигна телефона да й се обади, но пусна слушалката, без да е набрал номера. Облече се подходящо за утринния хлад и слезе да си вземе велосипеда.