Джо Холдеман - Вечният мир

Не знам как би изглеждала „любовта“ със Сара, но това е по-скоро научен проблем. Всъщност тя не е увлечена по мен и, естествено, не може да скрие чувствата си, или липсата им. Във физическо отношение сме по-близки, отколкото всяка друга цивилна двойка, тъй като, когато сме включени на пълни бойни обороти, ние се превръщаме в едно създание с двайсет ръце и крака, с десет мозъка, с пет вагини и пет пениса.

Някои хора наричат това усещане богоподобно и аз вярвам, че е имало богове, създадени по подобен модел. Но онзи Бог, с когото аз израснах, бе стар белобрад и белокож господин, който не разполагаше дори с една вагина.

Бяхме запознати с рекогносцировката, разбира се, както и с конкретните си задачи през следващите девет дни. Щяхме да продължим действията в района на Сковил, но като извършваме „О и П“ и затрудняваме противника във високопланинските гори на Коста Рика. Не бе особено опасна операция, ала бе гадна, нещо като да плашиш беззащитни хорица, тъй като въстаниците не разполагаха дори с подобие на големи.

Ралф изрази безпокойството си. Седяхме около масата и пиехме кафе и чай.

— Тези излишни убийства ме притесняват — рече той. — Онези двете на дървото миналия път.

— Грозна работа — каза Сара.

— А, копеленцата сами се ликвидираха — рече Мел. Сръбна от кафето си и му се намръщи. — Навярно нямаше и да ги забележим, ако не бяха открили огън по нас.

— Притеснява те, че бяха деца, нали? — попитах Ралф.

— Ами да. Теб не те ли притеснява? — Той потърка наболата четина на брадата си. — Малки момиченца.

— Момиченца с картечници — рече Карин и Клод кимна утвърдително. Те двамата бяха дошли заедно преди около година и бяха любовници.

— И аз мислих по въпроса — рекох. — Какво щеше да стане, ако знаехме, че са момиченца?

Бяха около десетгодишни, скрити в къщичка сред дърветата.

— Преди или след като стреляха? — попита Мел.

— Дори след — намеси се Канди. — Какво можеха да ни сторят с картечниците си?

— На мен наистина ми нанесоха поражения — каза Мел. Той бе изгубил едно око и многофункционалните си рецептори. — Знаеха много добре къде да се прицелят.

— Не беше кой знае какво — отвърна Канди. — Нали ти ги замениха на място.

— За мен имаше значение.

— Знам, бях там.

Онова, което изпитваш, когато някой сензор излиза от строя, не е точно болка. То е силно като болка, ала няма дума за него.

— Мисля, че нямаше да ги убием, ако бяха на открито — отбеляза Клод. — Ако можехме да видим, че са просто хлапета и са с леко въоръжение. Но, по дяволите, те бяха вражески разузнавачи, които можеха да се обадят за изстрелване на тактически ядрен заряд.

— В Коста Рика?

— Случва се — отвърна Карин. За три години се бе случило веднъж. Никой не разбра откъде въстаниците се бяха сдобили с ядрен заряд. Това им струва изличаването на два града — единия, в който нашите големи бяха изпарени от взрива, другият го разпердушинихме за възмездие.

— Да, да! — тросна се Канди и аз можах да доловя в тези две думи онова, което тя не доизказа: че ядрен заряд при нашето положение само би разрушил десет машини. Когато Мел подпали онова дърво, той изпържи две момиченца, навярно твърди малки, за да разбират напълно какво правят.

В съзнанието на Канди винаги имаше насрещно течение, да се чуди човек защо не са я включили в друга част. Бе прекалено емоционална и сигурно щеше да рухне, преди да е свършил срокът на службата й.

Ала може би бе включена в нашия взвод, за да изпълнява ролята на колективната ни съвест. Никой на нашето равнище не знаеше защо е избран за механик, имахме само бегла представа защо сме назначени точно в този взвод. Агресивността ни бе в твърде широки граници — от Канди до Мел. Нямахме обаче хора като Сковил. Никой не изпитваше неговото мрачно удоволствие да убива. Освен това взводът на Сковил винаги участваше в повече бойни действия; и в това нямаше нищо чудно. Ловците-убийци очевидно си падат повече по патакламите. Затова когато Големият компютър в Небето реши кой с каква задача да се заеме, взводът на Сковил пое убийствата, а нашият — разузнаването.

От това мърмореха недоволни най-вече Мел и Клод. Потвърдено убийство води автоматично към повишение, ако не в чин, то в заплащането, докато от ПОД (периодична оценка на дейността) не можеш да разчиташ да получиш и пукната пара. Хората на Сковил вършеха убийствата и поради това получаваха с една четвърт повече пари от моите хора. Но за какво можеш да ги изхарчиш? Да ги спестяваш и да се откупиш от армията?