Джо Холдеман - Вечният мир

Не използваха истински въоръжени роботи поради няколко причини. Една от тях бе, че биха могли да бъдат пленени и използвани срещу теб; ако противникът заловеше голем, щеше да разполага само с купчина скъпи отпадъци. Нито един обаче не бе пленен непокътнат; саморазрушаваха се много впечатляващо.

Другият проблем на роботите бе тяхната автономност — роботизираната машина би била в състояние да функционира и сама, ако бъдат отрязани комуникациите й. Идеята, а и реалността, тежковъоръжена машина да взема решения за бойни действия на място, не бе от нещата, които армията би желала. (Големите имаха ограничена автономия, в случай че механикът загине или изпадне в несвяст. Тогава спираха да стрелят и търсеха укритие, докато се намери нов механик, който да се включи.)

Можеше да се спори дали големите бяха по-ефективно психологично оръжие, отколкото биха били роботите. Те приличаха на всесилни рицари, на герои. И бяха демонстрация на технология, която бе непостижима за противника.

Врагът използваше въоръжени, роботи като — както се оказа например — двата танка, охраняващи конвоя, който взводът на Джулиан трябваше да изтреби. Нито един от танковете не успя да им причини неприятности. И двата бяха унищожени в момента, в който чрез стрелбата си издадоха позициите си. Унищожени бяха и двайсет и четири камиони-роботи, след като бе установен товарът им — муниции и медикаменти.

Когато и последният камион бе превърнат в купчина блестяща шлака, на взвода му оставаха още четири дена от смяната, затова го прехвърлиха по въздуха в базовия лагер в Портобело, където му бе възложена охранителна дейност. Това понякога беше опасно, тъй като лагерът бе атакуван с ракети по няколко пъти годишно, но през повечето време нямаше нападения. Обаче не беше и скучно — механиците при тези случаи защитаваха собствения си живот.

Понякога ми бяха необходими два-три дена да си поема солука и да се пригодя отново към цивилния живот. В Портобело имаше сума заведения, които с готовност биха помогнали да се улесни преходът. Обикновено обаче извършвах адаптацията си у дома, в Хюстън. За въстаниците бе лесно да се престорят на панамци и да преминат границата, а ако разберат, че си механик, се превръщаш в главна мишена. Разбира се, в Портобело имаше още много американци и европейци, но механиците навярно някак си изпъкваха: бледи и с нервни движения, с високо вдигнати яки или с перуки, за да се скрие плочката на жака в основата на черепа.

Точно така дадохме жертва миналия месец. Арли излезе в града да похапне и да иде на кино. Някакви главорези смъкнали перуката й, след това я примъкнали в тъмна алея, пребили я до смърт и я изнасилили. Тя не умря, но не можа и да се възстанови. Блъскали главата й в стена, докато черепът се пукнал и жакът изскочил. Напъхали го във вагината й и я оставили, като си мислели, че е умряла.

Затова този месец взводът бе с човек по-малко. (Новобранецът, който „Кадри“ ни изпратиха, не можа да пасне на клетката на Арли, което не бе учудващо.) А следващите два месеца можем да бъдем и с двама по-малко: Саманта, най-добрата приятелка на Арли, че и нещо повече, тази седмица почти не беше в час. Замислена, разсеяна, бавна. Ако бяхме влезли в истинска битка, сигурно щеше да бъде извадена от строя; и двете бяха твърде добри войници — по-добри от мен, в смисъл че обичаха работата си — но охранителната дейност й даде твърде много време за размисъл, а пък задачата за унищожаване на конвоя преди това бе елементарно упражнение, което всеки летящ голем би могъл да изпълни на връщане от някоя друга акция.

Всички ние се опитахме да подкрепим Саманта, докато бяхме включени, ала се чувстваше известна неловкост. Разбира се, тя и Арли не можеха да скрият физическото си привличане, но и двете бяха твърде традиционни в мисленето си и се притесняваха от него (навън и двете си имаха гаджета); затова използваха шегите като начин да се справят със сложните си взаимоотношения. Сега, разбира се, вече нямаше никакви майтапи.

Последните три седмици Саманта всеки ден посещаваше Арли във Възстановителния център, където зарастваха костите на лицето й, но тези посетения носеха единствено разочарование, тъй като нараняванията бяха такива, че и дума не можеше да става Арли някога да бъде отново включвана. А в характера на Саманта бе да търси отмъщението, което сега беше невъзможно. Петимата въстаници, участвали в злодеянието, бяха заловени веднага, осъдени по бързата процедура и седмица по-късно — обесени на градския площад.