Джо Холдеман - Вечният мир

Аз съм с най-малко десет години по-млад от всички членове на групата, която се събира в „Специална съботна вечер“; освен това съм единственият, който не се занимава през цялото си време с интелектуален труд. Аз съм „приятелят на Блейз“; не знам кои от тях знаят или подозират, че съм приятелят й в буквалния смисъл. Включих се като неин приятел и колега и всички, изглежда, приемаха този факт.

Първоначално групата ме оцени като новост — новостта да има в нея и механик. Интересът им се удвояваше от факта, че един от старшите членове на групата — Марти Ларин — бе от създателите на кибернетичната връзка, чрез която се осъществява включването, а оттам стана възможно и конструирането на големи.

Марти отговаряше за проектирането на безопасността на системата. След като се инсталира жакът, той се осигурява на молекулярно равнище, на практика е невъзможно да бъде променян, дори и от самия производител, дори от учени като Марти. Нановеригата вътре ще се самоунищожи за частица от секундата, ако някой разбърничка сложното устройство. След това ще е необходима нова мозъчна операция (с шансове едно на десет човек да умре или да стане безполезен), за да се извади повредения жак и да се инсталира друг.

Марти бе на около шейсет години, предната половина на главата му беше обръсната до голо в стила на предишното поколение, от останалата се спускаха дълги бели кичури, с изключение на обръснатия кръг около жака. Все още беше симпатичен в обичайния смисъл на думата; правилни черти на мъж-водач, а от начина, по който се отнасяше с Амелия, ставаше ясно, че са имали общо минало. Веднъж я попитах кога е било това — единственият подобен въпрос, който съм й задавал. Тя се замисли за миг и отвърна:

— Предполагам, че тогава си завършвал гимназия.

Народонаселението на „Специална съботна вечер“ варира всяка седмица. Марти е почти винаги там, заедно с традиционния си противник Франклин Ашър, математик, който държи катедра във философския факултет. Шеговитата им престрелка е започнала още от студентските години; Амелия познава Ашър почти откакто познава Марти.

Белда Магяр също обикновено е там — стара дама, но очевидно от вътрешния кръг. Тя си седи и слуша със строго и неодобрително изражение и цяла вечер се жабурка с една чаша вино. Веднъж-дваж прави по някоя весела забележка, без да променя изражението си. Тя е най-възрастната, може би над деветдесетте, професор емеритус във факултета по изкуствата. Твърди, че помни как се е срещала с Ричард Никсън, когато била съвсем малка. Бил едър и плашещ, дал й кутия кибрит — без съмнение сувенир от Белия дом, — но майка й я взела.

Допадаше ми Реза Пак — свенлив учен-химик, някъде около четирийсетте, единственият освен Амелия, с когото си общувах и извън клуба. Срещахме се от време на време да поиграем билярд или тенис. Той никога не споменаваше Амелия, аз пък — приятеля му, който винаги идваше точно навреме да го вземе с кола.

Реза, който също живееше в университетското градче, обикновено ни откарваше с Амелия до клуба, но този петък ние и без това бяхме в града, тъй че взехме такси. (Както повечето хора Амелия не притежава кола, аз пък никога не съм шофирал, освен при първоначалното обучение, след което само съм се присъединявал към някои хора, които знаят как се кара кола.) През деня бихме могли да отидем с велосипеди до „Идалго“, но връщането по тъмно би било равнозначно на самоубийство.

Пък и на залез-слънце заваля дъжд и докато стигнем до клуба, се разрази истинска буря, имаше предупреждение за смерч. Пред входа на клуба бе опната брезентова козирка, но дъждът плющеше почти хоризонтално; станахме вир-вода, докато изминем разстоянието между таксито и вратата.

Реза и Белда вече бяха там на обичайната ни маса в изпоцапаната с грес част на ресторанта. Уговорихме ги да се преместим в клубния салон, където пращеше изкуствена, но топлеща камина.

Докато се местехме, дойде друг непостоянен член на групата — Рей Букър, също мокър до кости. Рей бе инженер, който работеше с Марти Ларин по технологията на големите, освен това — сериозен музикант, който през лятото обикаляше с банджото си целия щат.

— Джулиан, трябваше да видиш Десети днес. — У Рей имаше нещичко от войскарчетата. — Излъчиха със закъснение повторение на десантната атака против Пунта Патука. Дойдохме, видяхме, изритахме ги. — Той подаде шлифера си на следващия го по петите робот. — Почти без жертви.

— Какво означава „почти“? — попита Амелия.