Джо Холдеман - Вечният мир

Кабинетът на Амелия беше един етаж над моя, но не я обезпокоих. Би трябвало да прегледам отговорите в работата на студента, да изпреваря началото на играта. Не, ще се върна у Амелия и ще убия остатъка от деня.

Наистина се върнах у Амелия, но обладан от духа на научно любопитство. Тя имаше някакъв нов уред, наричан „антимикровълнова“; слагаш нещо в него, нагласяш желаната температура, и той го охлажда. Разбира се, уредът нямаше нищо общо с микровълните.

Но вършеше добра работа с кутийка бира. Бирата бе 40 градуса, но температурата на окръжаващата я среда вътре в машината би трябвало да е доста по-ниска. Просто за да видя какво ще стане, пуснах резен сирене и я нагласих на най-ниската температура — минус 40. Когато бе готово, пуснах парчето на земята и то се разтроши. Май събрах всички парченца.

Амелия разполага с малка ниша зад камината, която тя нарича „Библиотеката“. Има място само за старинен футон и малка масичка. Трите стени, които обграждат нишата, са заети с остъклени лавици, натъпкани със стотици стари книги. Бил съм там с нея, но не да чета.

Оставих бирата и се загледах в заглавията. Предимно романи и поезия. За разлика от повечето „жакове“ и „джили“, все още чета за удоволствие, но обичам да чета неща, за които се предполага, че са истински.

През първите си две години в колежа главната ми специалност бе история, а втората — физика. Мисля, че научната ми степен по физика бе причината да ме призоват в армията. Повечето механици обаче идват със задължителните си степени — спорт, текущи събития, комуникации. Не е необходимо да си кой знае колко умен, за да лежиш в клетката и да се гърчиш в конвулсии.

Както и да е, обичам да чета исторически книги, но библиотеката на Амелия бе доста тънковата по тази част. Имаше само няколко популярни книжлета с илюстрации. Повечето от XXI век; възнамерявах да ги прочета, когато векът свърши.

Спомням си, че тя бе настояла да прочета оня роман за Гражданската война, „Червената значка за смелост“, затова седнах и се заех с него. Два часа и две бири.

Разликата между техния начин на водене на битка и нашия бе толкова голяма, колкото е разликата между лоша катастрофа и лош сън.

Тогавашните им армии бяха еднакво въоръжени; и двете имаха разлата, объркана командна структура, в резултат на което една голяма тълпа се хвърля срещу друга тълпа, за да се млатят с примитивни оръжия, ножове и бухалки, докато едната тълпа не побегне.

Обърканият главен герой Хенри бе твърде погълнат от събитията, за да види простата истина, но я описваше точно.

Запитах се какво ли би си помислил горкият Хенри за характера на нашата война. Чудя се дали в неговата ера дори са знаели най-точната метафора: екстерминатор. Питах се каква ли проста истина моята погълнатост ми пречи да прозра.

Джулиан не знаеше, че авторът на „Червената значка за смелост“ е имал предимството да не е участвал във войната, която описва. Трудно е да разбереш даден модел или тенденция, ако си част от нея.

Войната е имала относително пряко отношение към икономическите въпроси; с войната на Джулиан не беше така. Противникът Нгуми представляваше халтав съюз от десетки „бунтовни“ сили, тази година бяха петдесет и четири. Във всички вражески държави съществуваха легитимни правителства, които си сътрудничеха със Съглашението, но не бе тайна, че малко от тези правителства се подкрепяха от мнозинството избиратели.

Това беше само отчасти икономическа война — „имащите“ с техните автоматизирани икономики против „нямащите“, които не се бяха родили в условията на автоматизираното благоденствие. Беше отчасти и расова война — черните и кафявите плюс част от жълтите против белите и друга част от жълтите. В това отношение на Джулиан не му беше много уютно, но не чувстваше някаква връзка с Африка. Прекалено отдавна е било, прекалено далеко, а и онези там бяха твърде шантави.

И накрая за някои войната беше и идеологическа — защитниците на демокрацията против харизматичните лидери на въстаниците, които управляваха с „твърда ръка“. Или капиталистическите акули против защитниците на народа — както ви харесва.

Но това не беше война, която щеше да има решителен завършек — както в случая с Хирошима, да речем. Или бавната ерозия на Съглашението щеше да доведе до провал и пълен хаос, или всички огнища на съпротива в Нгуми щяха да бъдат смазани и щеше да се получи по-скоро сбор от местни криминални проблеми, отколкото донякъде обединени военни усилия.